— Дръзката и Том Лошия остават тук. Да бъдат нащрек, докато пратим някой да ги отмени — каза той.
Касапницата в чифлика бе прекъснала пътуването им към крепостта. Яздеха в калта от настъпването на втория час след полунощ, след като изядоха студената си вечеря и преспаха в не по-малко студен лагер. Никой не изглеждаше доволен.
— Докарай ми главния ловец — добави той, обръщайки гръб на оръженосеца си. Отвърнаха му с мълчание и той се огледа.
— Майкъл? — тихо каза капитанът.
— Милорд?
Младежът гледаше към вратата на чифлика — дъбова, с железен обков, спукана на две места. Железните ѝ панти бяха изкривени и откъснати от болтовете. В дървото се виждаха три успоредни драскотини, а на едно място ноктите бяха попаднали на декоративен железен лист, срязвайки го съвсем чисто.
— Имаш ли нужда да те почакам, младежо? — попита капитанът. Жак се беше погрижил за коня си и сега стоеше до главата на Грендъл, като хвърляше предпазливи погледи към шипа на челото му.
— Не, не, милорд.
Оръженосецът все още беше зашеметен и продължаваше да се взира във вратата и онова, което лежеше оттатък.
— Не се церемони тогава, умолявам те.
Капитанът слезе, давайки си сметка, че е използвал думата „младежо“ съвсем естествено, въпреки че разликата помежду им беше по-малко от пет години.
— Милорд — каза Майкъл, който не беше сигурен какво точно са му наредили току-що.
— Размърдай се, момче. И ми доведи ловеца, веднага!
Капитанът подаде юздите на слугата си. Жак всъщност не беше точно слуга, а личен прислужник и като такъв си имаше собствен слуга, Тоби. Бяха го взели съвсем наскоро — кльощаво същество с огромни очи и сръчни ръце, омотано в червена вълнена туника, която беше с няколко размера по-голяма, отколкото трябва.
Тоби пое коня и се взря в господаря си с пълни с обожание очи, забравил за голямата зимна ябълка в ръката си. Капитанът нямаше нищо против да го боготворят от време на време.
— Уплашен е, не отпускай много юздата или ще загазим — рязко нареди той, после замълча за миг. — Можеш да му дадеш огризката от ябълката ти — добави той и момчето се усмихна.
Капитанът влезе в чифлика през спуканата врата. Отблизо се виждаше, че по-тъмнокафявите петна не са от лак, а от кръв. Зад него бойният кон изсумтя и звукът поразително му заприлича на насмешка, но дали бе насочена към пажа или към стопанина не можеше да се разбере.
Монахинята на прага бе разпрана отгоре до долу. Освободени от забрадката, дългите ѝ черни коси обрамчваха ужасяващата гледка, която представляваше липсващото ѝ лице. Тя лежеше в локва от собствената си кръв, която се процеждаше в пролуките между дъските. По черепа ѝ имаше следи от зъби, а кожата до едното ѝ ухо беше разкъсана, сякаш нещо дълго бе глозгало лицето ѝ, отделяйки го от костта. Едната ѝ ръка бе откъсната от тялото, а кожата и мускулите — прилежно изядени. Върху костите и сухожилията бяха останали само тънки ивици плът, а самата ръка — поставена обратно до трупа. Бялата длан със сребърния пръстен с кръст беше недокосната.
Червения рицар дълго я гледа. Точно до жалките ѝ останки в кръвта и изпражненията се бе отпечатала една-единствена ясна следа, кафява и лепкава от влажния хладен въздух. Част от кръвта започваше да се просмуква в боровите дъски, излъскани от босите крака, които години наред се бяха разхождали по тях. Кръвта бе размазала очертанията на следата, но те все още си личаха — отпечатъкът беше голям поне колкото копитото на боен кои, с три пръста.
Капитанът чу, че ловецът пристига и слиза от коня си. Не се обърна, съсредоточен в две неща едновременно — да не повърне и да запомни видяното. По-навътре в стаята имаше още един размазан отпечатък, където изчадието се беше привело, за да мине под ниската арка, водеща към главното помещение. Ноктите му бяха надрали дълбоко боровата дървесина, а в основата на стената се виждаше драскотина, хлътнала в замазката и гипса. Зачатък на пети пръст.
— Защо тази е умряла тук, след като останалите са в градината? — попита той.
Гелфред внимателно прескочи тялото. Като повечето благородници и той носеше къса тояга — най-обикновена посребрена пръчка, като вълшебния жезъл на някой шарлатанин… или маг. Използва я, като първо я насочи към нещо лъскаво, паднало между дъските, а после го измъкна.
— Много добре — каза капитанът.
— За тях е умряла — каза Гелфред. От края на пръчката висеше сребърен кръст, обсипан с перли. — Опитала се е да го спре, за да даде време на другите да избягат.
— Жалко, че не е помогнало — каза капитанът и посочи следите, а Гелфред приклекна до по-близката от тях, постави тоягата си до нея и цъкна с език.