Птиците бяха замлъкнали, нищо не помръдваше. Капитанът се чудеше дали някой диша.
— Змей! — изкрещя Том Лошия. Влечугото сякаш изригна от дърветата пред капитана — по-високо от боен кон, с дълга тясна муцуна, пълна със закривени назад зъби. Люспите му бяха толкова тъмни, че изглеждаха черни и тъй лъскави, че сякаш бяха намазани с мазнина. Движеше се смайващо бързо, а ужасът, който вдъхваше, беше осезаем — разширяваше се и обгръщаше капитана като сапунен мехур, докато накрая го заля напълно и накара Майкъл да замръзне на мястото си.
Гелфред вдигна арбалета си и стреля. Стрелата улучи нещо, чудовището разтвори паст и пронизително запищя. Гневът му изпълни гората, а ушите на войниците писнаха. Капитанът успя да заеме отбранителна позиция с вдигнато копие и кръстосани ръце, съсредоточил тежестта си назад, върху дясното бедро. Ръцете му трепереха и тежкото острие на копието вибрираше като живо.
Змеят се понесе право към него.
„Винаги така правят.“
За един дълъг миг той се взря в златистожълтите, изпъстрени с кафяви точици очи, успя да зърне вертикалните зеници и усети колко различно е това същество.
Стрелците пуснаха стрелите си. Повечето не улучиха — в паниката се бяха прицелили далеч по-наблизо, отколкото си мислеха… макар и не всички. Чудовището взе последните няколко метра на бегом, а докато атакуваше рехавия строй, изпод мощните му ноктести крака хвърчаха буци пръст. Снишило изпружената си напред глава, то бе насочило муцуна право към гърдите на капитана и мощно плющеше с полуразтворените си крила, за да запази равновесие.
Гелфред вече презареждаше арбалета си, уверен, че капитанът ще успее да го опази жив още няколко секунди. Младият мъж прехвърли тежестта си върху опорния си крак и замахна, отправяйки най-мощния светкавичен удар в репертоара си. Съсичайки въздуха като топор, копието с всичка сила се заби в гърлото на змея, в меката плът точно под челюстта. Ударът бе премерен така, че върхът да опре в челюстта на чудовището, а собствената му инерция да го набоде върху на върха му, така че той да проникне още по-дълбоко, пробождайки врата.
Капитанът разполагаше с по-малко от секунда, за да се наслади на точността на удара си. После муцуната на страшилището го повали по гръб, а копието му остана забито дълбоко в шията му. Плисна кръв, а в опита си да го достигне зъбатата глава се наниза върху оръжието с такава сила, че дори кръстатата ръкохватка не я спря, разкъсвайки допълнително раната. Омразата на змея почти се усещаше — той изпълни зрението му, кръвта му го жулеше като дъжд от киселина, а очите му…
Червения рицар замръзна, а мощните челюсти щракнаха към него. Ръцете му все още стискаха копието. Обзе го страх. Острието обаче се разширяваше в основата си, за да предотврати именно такива моменти и спря главата на змея точно над него. Това му осигури един безценен миг, за да дойде на себе си, да извърне поглед от него и да пресече влиянието му точно когато звярът счупи дръжката на копието, огромната му паст зейна и той се хвърли към него.
Закалената стомана на шлема спря зъбите му. Обгърна го вонята на влечугото — мирис на мърша, студена влажна земя и гореща сяра едновременно. То бясно се мяташе, опитвайки се да разтвори челюсти още по-широко и да налапа главата му, но строшеното копие в гърлото му пречеше. Червения рицар чуваше как извитите зъби оглушително стържат по шлема му, а чудовището ръмжи, за да го накара да вибрира. Опита се да го вдигне във въздуха, а капитанът усети как мускулите във врата му се разтягат и изрева от болка, залавяйки се за остатъка от копието, което бе единствената му опора. Чуваше бойните викове на войниците си — дълбоки или пискливи, в зависимост от човека. Чуваше и пороя от удари, усещаше ги, докато потъваха в плътта на змея.
Той обаче не го изпускаше. Опита се да извърне рязко глава, за да строши врата му, но не успяваше да пробие шлема му със зъби, за да го хване по-здраво. Задушливият му дъх го обгръщаше отвсякъде. Капитанът успя да се изправи на крака и се опита да овладее паниката си, но точно тогава звярът го вдигна във въздуха. Младият мъж сграбчи тежката кама с дясната си ръка — същински стоманен шип с дръжка — изкрещя от страх и гняв и сляпо я заби в главата му. Влечугото го изплю и той падна като камък на замръзналата земя. Изпусна камата, но се претърколи, изправи се, изтегли меча си и замахна, преди вълната от болка да го помете — сечеше ниско, отляво надясно, право в ставата на крака му. Страшилището се извърна и преди капитанът да успее да реагира, зъбатата глава го удари твърде бързо, за да успее да ѝ се изплъзне. Змеят вдигна глава към небето и изрева, но точно тогава Том Лошия заби алебардата си в другото му рамо.