Чудовището се дръпна назад, но това беше грешка — и двата му крака бяха ранени и то залитна. Капитанът се изправи, пренебрегна парещата болка във врата и гърба си, изправи рамене и закрачи право напред, като този път го атакува отстрани. Змеят се извърна, за да размаже Том Лошия, но точно в този миг Йеханес изникна пред него и стовари бойния си чук в гръдната му кост. Муцуната на влечугото бе осеяна с шипове и стрели, от извития му врат стърчаха и още. Докато се обръщаше и получаваше нова рана, главата му за миг остана неподвижна, едно дълго копие се заби в окото му и тялото му се замята. Опашката му премаза един оръженосец, като огъна бронята и строши гърба му.
Сър Хюго с мощен удар строши ребрата на огромното създание, а Джордж Бруз го намушка с копие и го остави в раната, докато вадеше меча си. Лилиар посече другия му крак, а Фолиак му нанесе множество удари. То обаче остана съсредоточено в капитана. Замахна към него, загуби равновесие, изрева и се обърна към Хюго, който току-що го бе ударил отново. Челюстите се сключиха около главата на маршала и шлемът му не издържа — черепът му беше премазан и той умря моментално. Дръзката прескочи обезглавения труп и заби копието си в челюстта на змея, но той я отхвърли с един замах на главата.
Капитанът се метна към него, замахна с меча си и чисто отсече едно от крилата със същата лекота, с която кълцаше фиданките, докато се упражняваше. Когато змеят се завъртя, за да го удари с муцуна, той остана на мястото си, готов да избоде и другото му око, но главата се стовари на земята на метър от него, почти като грамадно куче, което се прекланя пред господаря си и зловещото око проследи движението му.
Червения рицар замахна, звярът рязко отдръпна глава от върха на меча, единственото му крило се разтвори, заблъска хората отдолу като съдрано знаме на Дивото… и замря, раздрано от дузина стрели. Страшилището падна върху трупа на Хюго, но рицарите дълго не спряха да го мушкат. Йеханес отсече главата, Том Лошия — единия му крак при хълбока, а двама оръженосци — другия, при коляното. Дръзката забиваше дългия си меч във всяка става отново и отново, а стрелците не спираха да пускат стрели в неподвижния труп. Всички бяха покрити с кръв — гъста зеленикавокафява кръв, подобна на слуз от вътрешностите на посечено животно, гореща на допир и толкова корозивна, че би повредила и най-здравата броня, ако не я почистеха незабавно.
— Майкъл? — обади се капитанът. Имаше чувството, че са му откъснали главата. Младежът се опита да свали шлема си, не успя и повърна в него. По копието и меча му имаше кръв.
Гелфред зареди арбалета си още веднъж, вперил поглед в мъртвото чудовище. Хората се прегръщаха, смееха се, плачеха, повръщаха или падаха на колене да се молят, а други просто го гледаха безизразно. Змеят изглеждаше някак по-малък. Капитанът със залитане се отдръпна от него, но се овладя и умствено, и физически. Дрехата под бронята му беше подгизнала. Топлината от битката внезапно го напусна, стана му студено. Когато се наведе да вземе камата си, му се зави свят и болката във врата стана толкова силна, че за миг се зачуди дали няма да припадне.
Появи се Йеханес, който изглеждаше… стар.
— Шестима загинали. Уилиам Сладкия ви вика, гърбът му е строшен.
Капитанът измина няколкото метра до мястото, където Уилиам Сладкия, възрастен оръженосец с очукана броня и смачкан нагръдник, лежеше смазан от опашката и задните крака на змея. Кой знае как бе още жив.
— Утрепахме ли го? — със силен акцент изрече той. — Смели ли бяхме? А?
Капитанът коленичи в калта до главата на умиращия.
— Много смели, Уилиам.
— Слава на Бога — рече Уилиам Сладкия. — Боли ме. Довърши ме, а? Капитане?
Капитанът се наведе да го целуне по челото, като в същия миг заби камата си в окото му и държа главата му, докато отмине и последният гърч. После внимателно я положи в калта.
Трябваше му време, за да се изправи на крака. Йеханес се взираше в тялото на Хюго, затиснато под муцуната на звяра. Поклати глава, извърна се и погледна капитана в очите.
— Ама го убихме.
Приведен над отсечената глава, Гелфред напяваше монотонно. Изведнъж проблесна ярка светлина и когато ги погледна, на лицето му бе изписано отвращение. Той се изплю.
— Не е този.
Йеханес също се изплю.
— Дявол го взел, и друг ли има?
Ранълд яздеше на север с три коня — един, чието тегло и размер съперничеха на тези на боен жребец и два товарни, по-малкият от които приличаше на най-обикновено пони. Трябваше да стигне навреме. И тъй като трябваше да стигне навреме, яздеше по цял ден и спеше, където завари. Със съжаление подмина приятното великолепие на Лорика и трите ѝ големи странноприемници, но едва минаваше обед и слънцето още беше високо в небето.