Не му се налагаше да лагерува. Когато последните лъчи на слънцето се спуснаха над ливадите и реката на запад, той зави по една пътека и премина по ред прясно наторени ниви, докато стигна до групичка дървета, скупчени на едно било, под което минаваше път. Докато наближаваше, подуши дим и видя огън. Спря конете далеч извън малкия лагер и извика:
— Ехо!
До огъня нямаше никой, а под дърветата беше тъмно, но щом извика, от сенките изникна мъж току до главата на коня му и Ранълд сложи ръка на меча си.
— Спокойно, страннико — каза старецът. Лохлан се отпусна, а конят му се успокои.
— Ще споделя храната си с човек, който би споделил с мен огъня си — каза Ранълд.
Мъжът изръмжа.
— Храна имам предостатъчно. Дойдох тук, за да се уединя, а не за да плещя цяла вечер. — Старецът се ухили — Но, мама му стара, ела да споделиш огъня ми.
Ранълд слезе от коня.
— Ранълд Лохлан — представи се той. Старецът се усмихна, а зъбите му се оказаха изненадващо бели и подредени дори на тази светлина.
— Харолд — каза той. — Хората в този край ми викат Харолд Горския, макар че от години не съм горски.
Той пое юздите на товарния кон и тръгна към дърветата. Хапнаха заек — старецът бе опекъл три, а Лохлан не беше достатъчно невъзпитан, че да попита откъде са. Имаше и вино — хубаво червено вино от Гале и възрастният човек изпи пълна чаша.
— За ваше здраве, благородний сер — каза той с пресилено аристократичен акцент. — Като по-млад често си пълнех търбуха с туй червеното.
Ранълд се излегна върху наметалото си. Внезапно светът му се стори много хубав, но двете купчини листа и двете одеяла до огъня, който уж беше само за един човек, още го тревожеха.
— Подозирам, че си бил войник — каза той.
— През онез години всички бяхме войници, младежо от Хълмовете — каза Харолд и сви рамене. — Но да, стрелец бях, а после главен стрелец. Сетне станах горски, а сега съм просто стар. — Той се облегна на едно дърво. — Студено е за тия мои дърти кости. Ако ми дадеш манерката си, ще я напълня със сайдер и ще го стопля.
Ранълд му я подаде без колебание. Мъжът готвеше в малка медна тенджера и като повечето стари ветерани бе запазил такъмите си в отлично състояние. Откри ги без усилие дори в тъмното — всяко нещо си беше на мястото. Разбърка огъня, накладен от борови клонки и шишарки. Той беше отслабнал доста, откакто опекоха зайците, но въпреки това напитката се загря за нула време.
Ранълд сложи ръка върху ножа си, взе роговата чаша, която му подадоха и рече, без да изпуска от поглед ръцете на стареца:
— Тук е имало още някой.
Харолд не трепна.
— Тъй е — отвърна той.
— Бягаше ли от нещо?
— Може би. А може да е бил просто крепостен, който няма работа в гората. Особено около тебе и значката ти на кралски гвардеец.
Ранълд беше готов да си тръгне.
— Не искам проблеми и няма да създавам такива — каза той, а Харолд видимо се отпусна.
— Е, той няма да се върне, но ще се погрижа чувството да е взаимно. Пийни си още.
Ранълд се зави с наметалото, без да си сваля ботушите и сложи кинжала до себе си. Каквото и да мислеше за стареца, по света имаше много хора, които биха прерязали нечие гърло за три хубави коня.
След малко заспа.
Тадиъс Пайл забърка рецептата — селитра, въглен и малко сяра. Три към две към едно, както му беше казал алхимикът, който приготвяше сместа за краля.
Чираците му го бяха наобиколили и му носеха инструментите, щом ги поискаше — бронзово чукало, в което да счука въглена на фин прашец и лъжички с различна големина, с които да мери съставките. След като ги разбърка и трите, той изнесе сместа на двора и я докосна със запален фитил. Тя засъска и пламна, а от нея се вдигна дим с миризма на сяра.
— Все едно Сатаната пърди — измърмори синът му Дикън.
Майстор Пайл се върна в работилницата си и приготви още, като внимателно променяше пропорциите, но резултатът беше все един и същ — съскащ пламък.
Младите бяха привикнали със странностите му. Хрумваха му най-различни идеи, които понякога даваха резултат, понякога — не, тъй че те замърмориха, разочаровани, но не и изненадани. Вечерта беше хубава, така че се качиха на покрива на работилницата и пиха бира. Младият Едуард, чиракът, който скоро щеше да бъде повишен в калфа, се загледа в изгряващата луна и се зачуди за какво точно служи горливият прах. Фантазираше си само за оръжия, защото при табелата с прекъснатия кръг изработваха именно това — оръжия.