Сер Джон тренираше. Възрастта и килограмите не му пречеха да върти меча, било сам, било срещу другите четирима рицари, които все още бяха склонни да му партнират.
Откакто палето мина оттук с чудесно въоръжената си рота, капитанът на Албинкърк бе тренирал три пъти. Гърбът го болеше, китките го боляха, ръцете му направо горяха. Кларксън, най-младият му и най-добър рицар, излезе от обхвата му и вдигна меча си.
— Чудесен замах, сер Джон — рече той, а сер Джон се усмихна под забралото, където нямаше как да го видят. Точно в този момент всички млади мъже му бяха врагове.
— Сер Джон, двама фермери са дошли да ви видят — обади се дежурният сержант Том Гъзоблизеца, както го наричаше сер Джон, пък макар и само зад забралото си. Онзи сякаш не умееше нищо друго, освен да раболепничи.
— Ще ги приема, щом приключа, сержант.
Сер Джон се опита да овладее дишането си.
— Мисля, че ще поискате да ги видите веднага. — Това беше нещо ново, Том Гъзоблизеца никога не оспорваше заповеди. Самият той явно също си го спомни и мъчително преглътна. — Милорд.
„Сигурно е спешно.“ Сер Джон се приближи до най-новия си оръженосец — младият Харолд — който вдигна забралото и свали шлема му. Изведнъж го хвана срам от бронята му — кафява на твърде много места, поне ризницата. Дрехите под нея някога бяха от хубаво кадифе. Кога беше това?
— Почисти ризницата — каза той на Харолд и момчето потръпна, което отлично изразяваше и чувствата на господаря му. — Почисти шлема и ми намери оръжейник. Искам нов гамбезон14.
— Да, сер Джон.
Момчето не срещна погледа му. Нямаше да му е лесно да влачи доспехите из Долния град.
Сер Джон свали бронираните ръкавици и тръгна през двора към караулната стаичка. Там чакаха двама мъже — заможни, с вълнени палта и хубави панталони, единият облечен в сиво (цветът на местната вълна), а другият — в тъмночервено.
— Джентълмени — кимна той. — Простете, че съм с доспехи.
Мъжът с червеното палто излезе напред.
— Сер Джон? Аз съм Уил Флодън, а това е братовчед ми Джон. Фермите ни са на пътя за Лисен Карак.
Сер Джон се успокои — не бяха дошли да му се оплакват от някой от войниците в гарнизона.
— Слушам ви — бодро каза той.
— Убих ърк, м’лорд — каза онзи, когото наричаха Джон. Гласът му трепереше. Сер Джон беше пътувал доста и добре познаваше и хората, и Дивото.
— О, нима? — изрече той, като инстинктивно се усъмни в чутото.
— Да — отвърна селянинът с отбранителен тон и погледна към братовчед си за подкрепа. — Трима бя’а, мина’аха през нивата ми. — Той обгърна тялото си с ръце. — Единият са юрна към мене, аз хукнах към къщата, награбих секирата и я метнах по него. И те избягаха.
Сер Джон седна твърде рязко — възрастта и бронята не бяха добра комбинация — а Уил Флодън въздъхна.
— Просто му я покажи.
Изглеждаше нетърпелив — фермер, който иска да се върне в земите си.
Още преди да развържат връвта, която стягаше гърлото на торбата, сер Джон знаеше какво ще види в нея, но развързването и обръщането им отне доста време. Онова в торбата се беше залепило за грубото платно.
Докато двамата се пипкаха, той можеше да се самозалъгва, че човекът греши. Беше убил животно, глиган със странна глава или нещо подобно. Преди двадесет години обаче сер Джон и хилядите мъже зад гърба му бяха удържали атаката на десет хиляди ърка и той ги помнеше твърде добре.
— Боже Господи. Йесу и Пресвета Дево, не ни изоставяйте — отрони старецът.
Наистина беше ърк, а отсечена от гъвкавото тяло, хубавата му глава сякаш изглеждаше по-малка и по-зловеща.
— Къде точно стана това? — настоя той, обръщайки гръб на Том Гъзоблизеца, от когото в беда нямаше никаква полза. — Кларксън! Бийте тревога и ми докарайте кмета!
Търпението открай време не беше сред добродетелите на капитана и той припряно кръстосваше из голямата зала на манастира. Нагоре-надолу, нагоре-надолу. Дори гневът му следваше този ритъм, докато се опитваше да се овладее и не успяваше. Предполагаше, че игуменката нарочно го кара да чака. Разбираше мотивите ѝ, осъзнаваше желанието ѝ да го смири и да го изкара от равновесие, но пак беше бесен и това го изкарваше от равновесие.
Постепенно раздразнението премина в скука и той намери време да забележи, че по витражите на високите прозорци тук-там липсват панели — някои бяха заменени с безцветно стъкло, други с рог, трети — с патиниран бронз. Ярката слънчева светлина отвън — първият истински знак, че пролетта наближава — караше наситеното червено и синьо да сияят, но липсващите елементи контрастираха твърде силно на този фон — рогът беше твърде матов, стъклото — прекалено ярко, а металът изглеждаше черен и зловещ.
14
Дреха, върху която са зашити плочките на бронята или която се носи под доспехите. — Бел.прев.