— Дали? — попита тя. — Имам го от много години. — Тя нежно погледна кацналия на стойката орел. — Наистина ли не разбирате защо книгата е така богато украсена? — Въпросът бе зададен с усмивка, която ясно му подсказа, че тук има някаква тайна. — Нали знаете, че имаме библиотека, капитане? Смятам, че бихме могли да се покажем достатъчно гостоприемни, за да ви позволим да я видите. Разполагаме с повече от петдесет тома.
Той се поклони.
— Ще се възмутите ли, ако ви уверя, че изпитвам твърде слаб интерес към „Житието на светците“?
Тя сви рамене.
— Продължавайте да се перчите, атеистче. Благият Йесу тъй или иначе ви обича. — Тя криво се усмихна. — Съжалявам, цяла сутрин бих си разменяла остроумия с вас, но домът ми е в беда. Да минем по същество. — Тя му посочи една табуретка. — Все още не сте свалили доспехите си.
— Ловът не е приключил — каза той и кръстоса крак връз крак.
— Нали убихте чудовището? Не мислете, че не сме ви благодарни. Всъщност съжалявам за тона си по-рано, особено като знам, че сте изгубили човек, на когото толкова държите, а и бяхте тъй ефективни. — Игуменката сви рамене. — Свършихте си работата преди да започне новият месец… и преди моят панаир да разтвори врати.
Той я изгледа кисело.
— Милейди, ще ми се да заслужа похвалите ви, а и малко неща биха ми доставили по-голямо удоволствие от това да изслушам извинението ви. — Капитанът сви рамене. — Само че и аз не съм дошъл да си разменяме остроумия. Помислих, че ме карате да чакам, за да ме научите на смирение.
Тя сведе поглед към ръцете си.
— То би ви било от полза, млади човече, но за съжаление имам други грижи, иначе щях да ви науча на добри обноски. Защо казахте, че не заслужавате похвалите ми?
— Наистина посякохме чудовище, но не онова, убило сестра Хавизия.
Челюстта ѝ изскочи напред — тик, който не беше виждал досега.
— Ще приема, че си имате свои начини да разберете това. Простете недоверието ми, но две чудовища ли има? Помня думите ви, че врагът не ловува сам толкова далече от Дивото, но, капитане, вие положително знаете, че то вече не е толкова далеч от нас.
Прииска му се табуретката да имаше облегалка. Прииска му се Хюго да беше жив, за да не му се налага да се занимава с дисциплинарните проблеми, които до днес бяха негова работа.
— Може ли чаша вино? — попита той.
Игуменката почука по пода с жезъла си и Амичия влезе, преклонила поглед. Игуменката ѝ се усмихна.
— Вино за капитана, мила моя. И не вдигай очи, ако обичаш. Добро момиче.
Амичия отново се изниза през вратата.
— Ловецът ми е херметист, с разрешително от епископа на Лорика — обясни той.
Тя махна с ръка.
— Ортодоксалността на херметизма надхвърля ниския ми интелект. Знаете ли, че когато бях малка, ни беше забранено да използваме високия стил на Стария език за друго, освен да четем „Житието на светците“? Веднъж свещеникът ме наказа, защото прочетох няколко думи върху една надгробна плоча в замъка на баща ми. — Тя въздъхна. — Значи владеете Стария език?
— И високия, и ниския стил — отвърна той.
— Така и предполагах… В цялото кралство едва ли има много рицари, които да владеят високия стил.
Тя тръсна глава, сякаш за да пропъди умората. Амичия се върна, поднесе вино на капитана и се отдръпна, без да вдигне очи — много изискано представление. На лицето ѝ отново беше изписано онова особено изражение — гняв и веселие, търпение и раздразнение, всички събрани в ъгълчето на устата ѝ. През това време възрастната жена бе поела Пърсивал на китката си, галеше перата му и му гукаше. Макар че облегалката на трона ѝ помагаше да поддържа грамадния орел, силата ѝ впечатли капитана. „Сигурно е поне на шестдесет“ — помисли си той.
В игуменката имаше нещо особено — и в нея, и в Амичия. Не беше роднинска връзка; едва ли съществуваха две по-различни жени, по-възрастната — с елфическа красота и фини кости, а по-младата — по-висока, по-тежко сложена, със силни ръце и широки рамене.
Той все още се взираше в Амичия, когато тоягата на игуменката изтрополи по пода. Думата „херметист“ се затъркаля из заетото съзнание на капитана и се сви в ъгълчето на моминските устни.
— Да кажем, че ви вярвам. Какво ви каза ловецът ви? — настоя игуменката.
Капитанът въздъхна.
— Че сме убили друго чудовище. Милейди, само велик маг или шарлатанин би могъл да ни каже защо врагът действа така. Може би едното чудовище е повикало и други, може би са цяло гнездо. Гелфред обаче ме увери, че следите, оставени от убиеца на сестра Хавизия, не са същите като тези на звяра, който убихме. Хората ми са изтощени, всички до един. Ще им трябва поне ден, за да дойдат на себе си. Изгубиха доблестен водач, човек, когото всички уважаваха, така че съжалявам, но няма да бъдем особено агресивни в следващите няколко дни.