Той сви рамене, а игуменката дълго го наблюдава. Накрая скръсти ръце върху жезъла и отпусна брадичка на дланите си.
— Мислите, че не разбирам — каза тя и повдигна рамене. — Разбирам. И не вярвам, че се опитвате да ме измамите.
Капитанът не знаеше как да реагира на това.
— Нека ви разкажа за най-належащите ми грижи — рече тя. — Панаирът започва след седем дни. Първата седмица ще се продават само местни стоки. През втората по реката ще дойдат търговци от Харндън, за да купят излишъка ни от вълна и зърно. През втората и третата идват лодкарите от блатата. Тогава започва истинската търговия и хората ми и мостът трябва да бъдат в пълна безопасност. Знаете ли защо тук има крепост? — попита тя.
Капитанът се усмихна.
— Разбира се — отвърна той. — Крепостта е построена само за да гарантира сигурността на моста.
— Да — призна тя, — а аз проявих небрежност в поддръжката на гарнизона. Простете откровеността на една старица, но войниците и монахините не са естествени приятели. А тези нападения… Удържам територията си с гарнизон и войници, но не разполагам с достатъчно хора. Кралят ще изпрати рицар да раздаде правосъдие на панаира и много ме е страх, че той ще разбере как скъперничеството ми е поставило тези земи в опасност.
— Нужен съм ви за нещо повече от лов на чудовища — каза той.
— Да. Искам да купя услугите ви за лятото и се чудя дали една дузина от хората ви — дори стрелците — биха останали, след като си тръгнете. Мъже, които в противен случай бихте освободили поради преклонна възраст или пък такива, които са били ранени. — Игуменката сви рамене. — Дори не зная как да намеря войници за нов гарнизон. Албинкърк беше хубав град, навремето там имаше подходящи мъже, но сега няма.
Тя си пое дълбоко въздух, а капитанът кимна.
— Ще го обмисля. И тъй като си говорим открито, няма да се преструвам, че ротата ми не се нуждае от постоянна работа. И аз бих искал да вербувам нови хора. Имам нужда от хора. — Той се замисли за миг. — Желаете ли и жени?
— Жени ли? — попита игуменката.
— Имам жени — стрелци, рицари. — Той се усмихна на възмущението ѝ. — Не е толкова необичайно, колкото някога. Отвъд морето, на континента, вече е почти нормално.
Тя поклати глава.
— По-скоро не. Що за жени са това? Повлекани и курви, научени да се бият? Едва ли са подходяща компания за религиозни жени.
— Имате право, милейди. Сигурен съм, че са далеч по-неподходяща компания от типа мъже, които се занимават с наемническа работа.
Той се облегна назад и изпъна крака, за да облекчи напрежението в кръста си. Погледите им се срещнаха, както се сключват два остри меча.
Тя сви рамене.
— С вас не сме съперници. Починете си, ако имате нужда и обмислете предложението ми. Имате ли нужда от заупокойна служба за загиналите?
Той за пръв път си позволи да изпита топло чувство към игуменката.
— Ще ви бъдем много благодарни.
— Значи хората ви не отхвърлят Бога като вас? — попита тя.
— Даже напротив. — Той се изправи. — Войниците са склонни към носталгични глупости колкото и всеки друг, дори повече. — Той трепна. — Простете, милейди, грубо отвърнах на любезното ви предложение. Нямаме свещеник. Каквото и да е мнението ви за мен, сер Хюго беше благородник от добро семейство, който умря за вярата си. Заупокойната служба би била много мил жест от ваша страна и вероятно ще спомогне хората ми да се държат прилично… хмм. — Той поклати глава. — Благодаря ви за предложението.
— Много сте мил, когато тъй несръчно се опитвате да се държите възпитано — рече тя и също се изправи. — Ще се разбираме много добре, сер капитан. Надявам се да ми простите, ако отговоря на явната ви липса на уважение към религията ми с опит да ви привлека към нея. Каквото и да ви е било сторено, направил го е не Йесу, а хората.
Той се поклони.
— Ето тук грешите, милейди.
Той посегна към протегната ѝ за целувка ръка, но дяволчето в него не се стърпя и я обърна, за да целуне дланта, като любовник.
— Такова момченце сте — каза игуменката, видимо доволна и развеселена. — Доста палаво момченце. Службата ще бъде тази вечер, в параклиса.
— Нима ще допуснете ротата ми в крепостта? — попита той.
— Тъй като възнамерявам да ви наема като гарнизон — отвърна тя, — с времето ще се наложи да ви допусна вътре.
— Рязко сменяте посоката, милейди — каза той, а игуменката кимна и решително тръгна към вътрешната врата на манастира.
— Така е — отвърна тя и му направи реверанс със съвършено изправен гръб. — Сега вече разбирам някои неща.