Той протегна ръка и я спря.
— Казахте, че Дивото е по-близо от преди. Известно време не бях тук, как точно е по-близо?
Тя шумно издиша.
— Разполагаме с двадесет ферми, отвоювани от дърветата. Сега тук живеят повече хора, отколкото когато бях послушница… повече семейства. И все пак… Когато бях млада, благородниците ходеха на лов в Дивото, а Аднаканарите бяха мечтата на всеки рицар. Дружините им отсядаха в къщата за гости на манастира. — Тя хвърли поглед през прозореца. — Границата с Дивото беше на повече от петдесет левги на север и на запад от тук и макар че гората беше гъста, там живееха хора, на които можеше да се има доверие. — Тя срещна погледа му. — Сега границата е моята крепост, както по времето на дядо ми.
Той поклати глава.
— Стената е на двеста левги от тук. Това е много на запад.
Игуменката повдигна рамене.
— Дивото обаче не е там. Кралят трябваше да го отблъсне обратно до Стената — уморено изрече тя, — но както разбирам, младата му жена му отнема цялото време.
Капитанът се ухили и смени темата.
— Кажете ми каква е тази книга — помоли той, а тя отвърна на усмивката му.
— Ще ви оставя да се насладите на удоволствието сам да разгадаете това. Не бих желала да ви го отнема.
— Вие сте една ужасна старица — каза той.
— А, започвате да ме опознавате, месир — усмихна се тя, като явно флиртуваше, а после замлъкна за миг. — Капитане, реших да споделя нещо с вас — без колебание заяви игуменката. — За сестра Хавизия.
Той не помръдна.
— Тя ми каза, че сред нас има предател. И че ще го изобличи. Аз трябваше да бъда във фермата онзи ден, но тя настоя да отиде на мое място. — Възрастната жена извърна поглед. — Боя се, че чудовището е било там заради мен.
— Или смелата сестра е изобличила предателя и е платила с живота си. Или пък той вече е знаел за нейните намерения и ѝ е заложил капан. — Капитанът не се беше бръснал от дни и разсеяно се почеса по брадичката. — Кой е наясно с решенията и плановете ви, милейди?
Тя се облегна назад и тревожно тропна с жезъла си. Очите им се срещнаха.
— Аз съм на ваша страна — каза той, докато игуменката се опитваше да преглътне сълзите си.
— Това са моите хора — каза тя, прехапа устна и тръсна глава, а гънките на пребрадката ѝ се развълнуваха. — Вижте, не съм ученичка. Трябва да помисля и да прегледам бележките си. Сестра Майрам е моят викарий и ѝ имам пълно доверие. През повечето време ми прислужва отец Хенри. Сестра Майрам има достъп до всичко в крепостта и познава повечето от мислите ми. Джон льо Баи е мой представител в селата, както и сенешал на краля. Ще уредя да се срещнете с всички тях.
— И с Амичия — каза тихо капитанът.
— Да. Тя също целодневно ми прислужва. — Игуменката се втренчи в капитана. — Двете с Хавизия не бяха приятелки.
— Защо? — попита той.
— Хавизия беше от благородно потекло. Имаше голяма сила.
Игуменката погледна през прозореца, а птицата се размърда, усетила движението ѝ.
— Моля ви, върнете го на стойката му — каза тя, а рицарят пое огромната птица и я премести на пръчката.
— Това положително е кралска птица.
— Едно време имах приятел, близък на краля — отвърна игуменката и изкриви устни.
— А Амичия не е от благородно потекло, така ли? — настоя той, а възрастната жена посрещна погледа му и се изправи.
— Ще ви оставя сам да разпитате за това. Нямам желание да клюкарствам за собствените си хора.
— Ядосах ви — каза рицарят.
— Месир, изчадия от Дивото убиват хората ми, един от тях е предател и ми се налага да плащам на наемници, за да ме защитят. Днес всичко ме ядосва.
Игуменката отвори вратата, той мерна Амичия, а после двете крила се затвориха зад гърба ѝ. Възползвайки се от неочаквания миг уединение, капитанът се приближи към книгата, поставена под стъклописа с Йоан Кръстител и запрелиства страниците, търсейки историята му.
Изказът беше болезнено неграмотен, скован и несръчен, сякаш някоя ученичка бе превела текста на готски, а после — отново на Стария език, допускайки ужасни грешки и в двете посоки. Калиграфията обаче беше почти нечовешка в съвършенството си. За десет страници не намери и едно петънце. Кой се беше трудил толкова върху такава ужасна книга? Тайната ѝ се сля с онази, която се криеше в ъгълчето на свъсените устни на Амичия и той започна да оглежда по-внимателно разкошните илюстрации.
Срещу житието на свети Патерний имаше сложна илюстрация на самия светец, облечен в роба в червено, бяло и златно. Мантията му бе богато украсена, в едната си ръка държеше кръст, а в другата — алембик вместо сфера. В двата съда на алембика имаше миниатюрни мъж и жена…