Капитанът се вгледа отново в Стария език и се опита да открие връзката… Ерес ли беше това?
Той се изправи и затвори пергаментовата корица. „Ересите не са моя работа.“ Освен това, каквото и да представляваше онази самодоволна старица, със сигурност не беше таен еретик. Капитанът бавно пресече залата, сабатоните му леко звънтяха по пода, а умът му все още бе зает с книгата. „Права беше, дявол я взел“ — каза си той.
Мечката-майка плува, докато не ѝ останаха сили, а после лежа цял ден, премръзнала и изтощена от отчаяние и загуба на кръв. Мечето я подуши и настоя да го нахрани, така че тя се насили да се раздвижи и да му намери нещо. Уби една овца в полето и след като хапнаха, откри редица кошери на една друга поляна и двете изядоха цялата колония — осем кошера — докато накрая станаха целите лепкави и се замаяха от захарта. Тя наложи с мед раните, оставени от меча. Хората се раждаха без нокти, но онези, които си изработваха, бяха много по-смъртоносни от всичко, което можеше да им даде Дивото.
Тя пя на дъщеря си, повтаряйки името ѝ, а мечето заскимтя като животно. Когато Лилия се почувства по-силна, отново тръгнаха на север. През нощта тя подуши гнойта в раните си, облиза я и вкусът беше лош. Опита се да мисли за по-щастливи дни — за партньора си Ръсет и за бърлогата на майка ѝ в далечните планини. Робството ѝ обаче продължи твърде дълго и нещо в нея бе помръкнало. Зачуди се дали раната ѝ е смъртоносна. Дали воинът бе намазал с отрова своя нокът?
Полежаха още ден и тя хвана риба — не разпозна каква, но имаше вкус на сол. Тя знаеше, че големият Океан е солен — може би в реката идваха риби от него. Лесно се ловяха, дори от ранена мечка.
На края на друга поляна се натъкнаха на още кошери, но разгневеният човешки пазач започна да стреля по тях от каменната си къща. Не успя да ги улучи и те избягаха. Тя въобще не знаеше къде се намира, но душата ѝ казваше да върви на север. А и реката извираше от дома ѝ, можеше да усети вкуса на ледения извор. Така че продължи натам.
Джералд Рандъм, търговецът-авантюрист от Харндън, се обърна назад и огледа фургоните зад себе си със същото задоволство, с което капитан оглежда ротата си, а абат — монасите си. Беше събрал двадесет и два, все негови, всичките боядисани в цветовете на ливреята му — червено и бяло. Спиците на големите колкото човек колела бяха бели, обръчите — червени, стените — бели с червен ръб, а панелите им — изрисувани със сцени от Страстите Христови, като всичко това дължеше на извънредно талантливия си шурей. Беше добра реклама, показваше, че е религиозен и гарантираше, че каруцарите му винаги ще се подреждат един зад друг, както е редно — всеки, дори неграмотните, знае, че Йесу е бил бичуван от стражите, а след това е трябвало да носи кръста си към Голгота.
Разполагаше с шестдесет добри мъже, повечето търговци и тъкачи, но измежду тях се намираха и калфи-златари и цяла дузина ножари, както и няколко ковачи и група бакали, всичките въоръжени и с доспехи, както се очакваше от успели хора като тях. Имаше и десет професионални войника, които бе наел лично и сега изпълняваше ролята на техен капитан — бяха все добри мъже, до един кралски хора.
Джералд Рандъм също беше служил на Негово величество — на север, във войната с Дивото. Сега водеше богат керван към големия панаир в Лисен Карак и беше негов командир, основен инвеститор и собственик на повечето фургони. Сигурен беше, че неговият керван ще бъде най-големият на пътя и най-впечатляващият на панаира.
Жена му Анджела захлупи ръката му с бялата си длан.
— Май мислиш, че фургоните ти са по-красиви от мен — каза тя. Искаше му се да го беше изрекла с повечко хумор, но поне имаше някакъв.
Джералд я целуна.
— Още имам време да ви опровергая, милейди — отвърна той.
— Не може бъдещият кмет да се вози с жена си в спалния фургон, докато великолепният му северен керван го чака! — рече тя и поглади ръката му през дебелото вълнено палто. — Не се притеснявай, съпруже, аз ще се оправя.
Гилбърт, най-старият и надежден на вид от наемниците, се приближи с походка, изразяваща и почит, и самоувереност. Той кимна — компромис между поклон и отказ да признае авторитета му. Рандъм го разбра така: „Служил съм и на лордове, и на краля и макар че си ми командир, ти не си един от тях.“
Търговецът кимна.
— Огледах целия керван — заяви Гилбърт, — и ми трябват още шестима души.
Рандъм се обърна към фургоните — неговите собствени и тези на златарите, ножарите и тъкачите. Най-отзад беше каручката на чуждоземния търговец, майстор Хадън, който седеше до възрастния си чирак Ейдъл. Общо четиридесет и четири фургона.