— Даже с ножарите? — каза той и задържа жена си при себе си, като я хвана за ръката, когато се опита да се отдалечи.
Гилбърт сви рамене.
— Не се съмнявам, че си разбират от работата — рече той.
Надниците на още шестима мъже, служили при краля, щяха да му струват горе-долу колкото печалбата от цял един фургон. И за съжаление не можеше да подели цената им с другите търговци, които вече си бяха платили, при това скъпо и прескъпо, за да бъдат част от кервана. Да не говорим, че беше служил на север. Знаеше какви са рисковете, а те бяха сериозни и всяка година ставаха все по-сериозни, макар че никой не искаше да говори за това. Рандъм погледна жена си, докато обмисляше дали да разреши на Гилбърт да наеме още двама души.
Той обичаше Анджела. Да облекчи тревогата, изписана на лицето ѝ, му се стори далеч по-важно от цената на един фургон. А и колко щеше да спечели, ако керванът му бъдеше ограбен и разпръснат?
— Имаш ли приятел? Някой, когото да можеш да повикаш веднага? — попита той, а Гилбърт се ухили. За пръв път виждаше наемника да се смее и усмивката се оказа изненадващо човешка и приятна.
— Да — отвърна той. — Не му върви напоследък, тъй че ще ми дължи услуга. И е добър човек, имате думата ми.
— Най-добре направо да наемем шестима. Осмина, ако можем да намерим толкова. Тревожа се, така че предпочитам да бъдем в безопасност. Парите не са всичко — каза той, докато гледаше жена си в очите, а тя въздъхна с облекчение. Току-що бяха избегнали някаква ужасна съдба.
Той дълго я прегръща, докато чираците и калфите стояха настрана, а когато Гилбърт каза, че ще му трябва един час да осигури доспехи за новите си попълнения (което значеше, че те бяха заложили своите и трябваше да ги откупят), Рандъм взе ръката ѝ и я отведе горе. Тъй като имаше толкова много неща, които бяха по-важни от парите.
Слънцето още беше високо в пролетното небе, когато четиридесет и пет фургона, двеста и десет мъже, осемнадесет войника и един търговец-капитан потеглиха на север към панаира. Рандъм знаеше, че това е деветият керван, минаващ по големия северен път — трябваше им най-много време да се съберат, което означаваше, че ще пристигнат последни при зърнените запаси на Лисен Карак. Той обаче разполагаше със стока и фургони, достатъчни да купи толкова много зърно, че не вярваше да излезе на загуба, а и си имаше една тайна — търговска тайна — която щеше да му помогне да си осигури най-голямата печалба в историята на града.
В това имаше известен риск, но (колкото и непривично да беше това за човек на парите, както го наричаха господарите) Джералд Рандъм обичаше риска така, както другите мъже обичат парите, мечовете или жените. Затова нагласи меча на единия си хълбок, а камата на другия, хвана кръглия, достоен за благородник щит и се усмихна. Без значение дали щеше да спечели, или да загуби, той обичаше този момент. Началото. Хвърлянето на зара, зората на приключението.
Вдигна ръка, чу отговорите на хората, прати двама наемници напред и отново я отпусна.
— Да тръгваме! — извика той.
Камшиците заплющяха, животните потеглиха, мъжете се сбогуваха с любимите, съпругите, децата и гневните си кредитори и големият керван се затъркаля на скърцащите си колела, огласян от звънтене на юзди и изпълнен с аромат на прясна боя.
В това време Анджела Рандъм коленичи пред иконата на Девата и се разплака, а сълзите ѝ бяха също толкова горещи, колкото страстта ѝ час по-рано.
В битката със змея загинаха седем души. Труповете бяха увити в най-обикновено бяло платно (според традицията в ордена на свети Тома) и издаваха неприятна сладникава миризма — отчасти заради разложението, отчасти заради твърде щедрата употреба на сладки билки. В кандилата, които висяха в центъра на параклиса, гореше горчива смирна.
В нефа15 се бяха събрали всичките му хора и нервно пристъпваха от крак на крак, сякаш пред тях бе изникнал неочакван враг. Не носеха доспехи, нито оръжия и някои от тях бяха ужасно облечени, немалко с гамбезоните и ризниците си, защото нямаха палта. Поне един от тях беше бос и засрамен. Капитанът носеше най-обикновени черни прилепнали панталони и къс жупон, толкова тесен, че не можеше да се наведе — това беше последната му прилична дреха от континента. Единственото, което издаваше ранга му, беше рицарският колан от златни и бронзови плочки.
Видната им немотия ярко контрастираше с разкоша в параклиса, дори с олтарите и кръстовете, обагрени в лилаво по случай Велики пости. Или може би най-вече с тях, защото празничният пурпур бе тъй ярък. Само дето щом се доближи, капитанът зърна ръба на една мощехранителница, който се подаваше изпод копринения саван. Позлатата беше стара и олющена, дървото — напукано. Във всички свещници, освен в канделабрата на олтара, гореше лой, а не восък и острата миризма на горяща мазнина надделяваше над сладникаво-горчивата.
15
Издължено помещение, ограничено от дългата си страна (или от двете) с колони или стълбове. — Бел.прев.