— Виж ти, виж ти — каза той. Равнодушието му беше малко пресилено, а лицето му — съвсем бледо. Капитанът не можеше да го вини за това. Макар че краткият му живот бе осеян с трупове, такава гротескна гледка рядко се срещаше. С част от съзнанието си той се зачуди дали женствеността ѝ и красотата на косата ѝ са допринесли за това потресаващо унищожение. Оскверняване ли беше това? Умишлено светотатство?
Другата, по-сурова част от съзнанието му тръгна по друг път. Чудовището бе поставило изядената ръка по точно определен начин, а следите от зъби прецизно обграждаха кървавите орбити на очите ѝ. Можеше да си представи защо и то твърде ясно — всичко това целеше да всее ужас. Беше почти артистично.
Той усети солен вкус в устата си и се обърна настрани.
— Не се прави на смелчага заради мен, Гелфред — каза капитанът и се изплю на пода, опитвайки се да пропъди вкуса, преди да е станал за смях.
— Никога не съм виждал нещо по-ужасно и това е факт — отвърна Гелфред и бавно си пое дъх. — Бог не бива да позволява такива неща! — горчиво изрече той.
— Гелфред — с горчива усмивка отвърна младият мъж, — Бог пет пари не дава.
Очите им се срещнаха и ловецът отклони поглед.
— Ще разбера каквото има за разбиране — мрачно каза той. Богохулството на капитана не му харесваше и лицето му го издаваше съвсем ясно, особено сега, когато трябваше да използва Божията сила.
Гелфред опря върха на пръчката си в центъра на отпечатъка и внезапно настъпи някаква промяна, сякаш очите им се бяха нагодили към нов източник на светлина. Или към по-силно слънце.
— Pater noster qui es in caelus3 — монотонно занарежда Гелфред, а капитанът го остави насаме със заниманията му.
В градината оръженосецът на сер Томас и половин дузина стрелци вече приключваха със скъпоценностите на труповете. Освен това бяха събрали пръснатите наоколо крайници и разкъсани тела, сглобявайки ги, доколкото бе възможно и сега те лежаха на земята, увити в плащове. Двама от мъжете бяха придобили почти землистозелен цвят, а миризмата на бълвоч почти надвиваше вонята на кръв и изпражнения. Трети стрелец бършеше ръце в една ленена риза.
Сер Томас, известен на всички в ротата като Том Лошия заради тежкия си характер, представляваше двуметрова грамада, увенчана със смръщени вежди и огромно количество черна коса. Беше много избухлив и никак не си заслужаваше човек да го предизвиква. Той наблюдаваше зорко хората си, стиснал амулет в едната си ръка. Обърна се, щом чу дрънченето на стоманените сабатони4 на капитана по постланата с камъни пътека и разсеяно му отдаде чест.
— Младите днес си заслужиха парите, кап’тане.
Нямаше как да им плати, освен ако ги наемеха, така че фразата нямаше особена стойност и капитанът само изсумтя. В градината имаше шест трупа. Том Лошия повдигна вежда и му подаде нещо, той го погледна и стисна устни. После пъхна верижката в кесията на колана си и тупна Том по едрото рамо.
— Остани тук и не заспивай — каза му той. — Ще ти оставя Дръзката и Гелдинг.
Том Лошия повдигна рамене и облиза устни.
— С Дръзката понякога не се погаждаме много.
Капитанът вътрешно се усмихна при мисълта, че този гигант, от когото трепереше цялата рота, признава, че „не се погажда“ с една жена.
Дръзката тръгна към оградата и се присъедини към тях. Беше получила този прякор като проститутка — твърде много се репчела на клиентите. Беше висока, с червена коса, която дъждът бе превърнал в светлокафява, а луничките ѝ придаваха невинен вид, който заблуждаваше. Беше си спечелила име — повече от това нямаше какво да се каже.
— Да не би Том вече да се е издънил? — попита тя, а Том ѝ хвърли мрачен поглед. Капитанът с досада си пое дъх.
— Бъдете добри, дечица. На пост тук трябва да останат най-добрите ми хора — будни и нащрек.
— Няма да се върне — каза тя, а капитанът поклати глава.
— Въпреки това останете будни. Заради мен.
Том Лошия се усмихна и прати въздушна целувка на Дръзката.
— Само заради теб — натърти той, а тя протегна ръка към меча си за езда и мълниеносно го изтегли. Капитанът се прокашля.
— Държи се с мен като с курва. Каквато не съм.
Тя вдигна меча към лицето му, а Том не трепна.
— Извини се, Том — каза капитанът. Звучеше така, сякаш се шегува.
— Нищо лошо не съм рекъл! Нищичко! Само я закачих! — отвърна той. От устните му хвърчеше слюнка.
— Искаше да я засегнеш. Тя така го прие. Знаеш правилата, Том.
Гласът на капитана се беше променил — говореше толкова тихо, че Том трябваше да се наведе, за да го чува.