Капитанът забеляза, че Дръзката носи рокля с фуста. Не я беше виждал облечена като жена още от първите дни след постъпването ѝ в ротата. Роклята беше изискана, от чуждоземно червеникавокехлибарено кадифе, малко поизбеляла, с кръпка с формата на диамант на дясната гръд.
„Там е била значката ѝ на курва“ — помисли си той, мрачно се вторачи в разпънатата над олтара фигура и приятното му замислено настроение отиде по дяволите. „Ако има Бог, как може да допуска толкова много страдание и да заслужава благодарности за това?“
Капитанът изсумтя, а хората му паднаха на колене, докато свещеникът, отец Хенри, вдигна осветената нафора. Докато изпълняваше ритуала, който превръщаше хляба в свещеното тяло на Христа, Червения рицар не го изпускаше от очи. Макар и заобиколен от скърбящата рота, той не можа да не се усмихне презрително. Беше толкова глупаво. Зачуди се дали кльощавият свещеник вярва и една дума от онова, което приказва и вяло се запита дали самотата в свят, населен само с жени, не го е подлудила, или вместо това го разяжда похот. Много от сестрите бяха доста хубавички, а като войник капитанът знаеше, че красотата е в очите на онзи, който гледа и е правопропорционална на времето, изминало от последната изгора насам. Като стана дума за това…
Точно тогава той случайно хвана погледа на Амичия. Не я гледаше — съвсем умишлено не я гледаше, за да не изглежда слаб, омагьосан, глупав, доминантен, суетен… Списъкът с начини, по които не искаше да изглежда, беше много дълъг.
Острият ѝ поглед казваше „Не бъди грубиян — коленичи“ толкова ясно, че той сякаш чуваше думите. Накрая коленичи. Права беше — добрите маниери струваха повече от набожното ломотене. Ако това бе имала предвид. Ако изобщо го беше погледнала.
До него Майкъл се раздвижи и рискува да му хвърли един поглед. Капитанът виждаше, че оръженосецът се усмихва. Зад него сер Майлъс също се опитваше да скрие усмивката си.
„Искат да вярвам. Защото неверието ми застрашава вярата им, а се нуждаят от утеха.“
Службата продължи, а слънцето хвърли последните си почти хоризонтални лъчи през стъклописите, посипвайки белите савани на мъртвите с ярка разноцветна светлина.
Цветната светлина се усили и войниците ахнаха, когато блясъкът на славата се разля върху телата.
„От светлината е, суеверни глупаци такива!“
Прииска му се да го изкрещи, но благоговението му по нищо не отстъпваше на тяхното. Пулсът му се ускори.
„Службата е в този час, за да могат да използват слънцето и тези прозорци — помисли си капитанът, — макар че би било много трудно да измерят точно колко трае, за да го постигнат — призна той. — А и слънцето едва ли често грее под този ъгъл.“
Дори свещеникът удивено заекваше. До него Майкъл ридаеше и не беше единствен. Дръзката плачеше, Том Лошия също, като през сълзи повтаряше „Deo gratias“18 отново и отново, а дрезгавият му глас бе пълната противоположност на нейния.
Когато всичко свърши, рицарите сложиха телата на носилки от копия, изнесоха ги от параклиса и тръгнаха надолу по хълма, за да ги погребат в осветената земя до светилището при моста. Сер Майлъс дойде при капитана, сложи ръка на рамото му — рядко си позволяваше такава фамилиарност — и кимна. Очите му бяха зачервени.
— Знам какво ви струва това — каза той. — Благодаря ви.
Йеханес изръмжа, кимна и обърса очи с опакото на ръкава си. Изплю се и накрая срещна погледа му.
— Благодаря — изрече той, а капитанът само поклати глава.
— И все пак трябва да ги погребем — каза той. — Все още са мъртви.
Процесията се изниза през портите на параклиса, водена от свещеника, но в центъра на всичко беше игуменката, сега облечена в строга дреха от скъп черен плат, украсена с блестящ кръст от черен оникс и бяло злато. Тя му кимна и той учтиво се поклони. Съвършенството на черните ѝ одежди и осемвърхия кръст контрастираше с твърде широкото тъмнокафяво расо, обгърнало по мъртвешки мършавото тяло на свещеника, а докато минаваше край него, капитанът подуши вонящия му дъх. Не беше особено чистоплътен и в сравнение с тази на жените миризмата му беше умопомрачителна.
16
Ден на Страшен съд, денят кога на пепел превръща се света, както предрекли са Давид и Сибила (от латински). — Бел.прев., превод — Трифон Войводов
17
Звукът на гърмящата тръба, която чува се след гибелта, ще призове пред трона хората. — Бел.прев., превод — Трифон Войводов