Монахините тръгнаха след своята игуменка. Целият метох бе присъствал на службата — над шейсет монахини, съвсем еднакви в каменносивите си одежди с осемвърхия кръст на ордена им. Зад тях вървяха послушниците — още шейсет жени в по-бледо сиво, някои с по-светски скроени раса, които подчертаваха фигурите им, а други — с по-традиционни. Всички бяха облечени в сиво и се спускаше мрак, но капитанът лесно зърна Амичия. Извърна глава точно навреме, за да види как един стрелец, когото наричаха Сим Долния, подсвирва и прави мръсен жест. Капитанът внезапно усети, че светът отново е както преди и се усмихна.
— Запиши името на онзи — каза той на Йеханес. — Десет удара с камшик за неуважение.
— Да, милорд.
Маршал Йеханес хвана онзи за яката преди капитанът да успее да си поеме дъх. Сим Долния — на деветнадесет, без никакви приятели-жени — дори не трепна. Знаеше, че е направил нещо нередно.
— Аз само… — започна той, но видя изражението на капитана. — Тъй вярно, капитане.
Очите на капитана обаче откриха Амичия, а мислите му литнаха другаде.
Вечерта почиваха, а за войниците „почивка“ означава „вино“. Еймис Хоб все още беше на легло, а Дауд Червения, който слагаше пера на стрелите, призна, че „му е зле“ — на езика на ротата това означаваше, че го мъчи такъв махмурлук, че може да не се представи добре в боя. В повечето случаи такъв махмурлук се наказваше, но денят, в който бяха погребали седем души, не беше между тях.
Лагерът си имаше подвижна механа, собственост на главния кръчмар — търговец, платил солена сума, за да ги съпровожда с фургоните си и да обира надниците им, когато имаше какво да харчат. Купуваше вино и бира от магазините в крепостта и от града в подножието на Лисен Карак — четири улици, пълни със спретнати каменни къщички и магазинчета, сгушени в по-ниските стени и наречени „Долният град“. Той обаче беше отворен и за ротата, а в кръчмата, известна по тези места като „Великото слънце“, сервираха както в голямата зала, така и на двора. Търговията им вървеше, за четири часа продадоха бира колкото за една година. Занаятчиите заключиха децата си.
Не това тревожеше капитана, а фактът, че Гелфред смяташе отново да отиде в гората сам, докато той самият нямаше намерение да рискува живота на най-ценния си човек без защита. С каквато не разполагаше.
Ловецът стоеше пред палатката си в слабия дъждец, увит в пелерина три четвърти, с високи ботуши и дебела вълнена шапка и нетърпеливо потропваше с пръчката си.
— Ако този дъжд не престане, никога няма да открием онова изчадие — каза той.
— Дай ми четвърт час, за да намеря няколко стражи — сопна се началникът му.
— Може да не разполагаме с четвърт час — отвърна Гелфред.
Капитанът се защура из лагера, невъоръжен и недоволен от решението си да облече удобни дрехи. Той обаче също беше пил твърде много и твърде до късно предишната вечер. Главата го болеше и щом погледнеше войниците си в очите, си даваше сметка, че е в по-добра форма от повечето от тях. Те все още пиеха.
Беше им платил, което повлия положително и на популярността, и на авторитета му, но пък им даде възможност да се натряскат… и те я използваха.
Йеханес седеше до вратата на шатрата си.
— Махмурлия ли си? — попита го капитанът, а той поклати глава.
— Още съм пиян, искате ли? — отвърна Йеханес и му подаде една рогова чаша. Капитанът се престори, че потръпва.
— Не. Трябват ми четирима трезви войници, за предпочитане рицари.
Маршалът отново поклати глава и той усети как топлината се качва от сърцето в бузите му.
— Ако са отишли на стража пияни, ще ги обезглавя — изръмжа той. Йеханес се изправи.
— Тогава по-добре не проверявайте.
Погледите им се кръстосаха.
— Така ли? Толкова ли е зле?
Изрече го сравнително благо, но гневът му си пролича.
— Не искате да решат, че не ви пука, нали, капитане? — Не му беше трудно да го гледа в очите, макар че неговите бяха кървясали. — Сега не е моментът да се правите, че ви е грижа за дисциплината.
Капитанът седна на предложения му стол.
— Ако сега от Дивото излезе нещо, всички сме обречени.
Йеханес повдигна рамене.
— Е, и?
— Можем и повече — отвърна капитанът.
— И таз добра — каза Йеханес и отпи голяма глътка. — На какъв се правите? Сер? — Той мрачно се изсмя. — Хванахте се с цяла рота пропаднали мъже, направихте нещо от тях и сега очаквате да се държат като Ангелския легион, тъй ли?
Капитанът въздъхна.
— Ще се задоволя и с Адския, не съм дребнав. — Той стана на крака. — На дисциплината обаче много държа.