Между дъбовите врати на параклиса стоеше мъж, облечен в черни одежди с копринено въже около кръста. Беше толкова висок и слаб, че приличаше на карикатура, а ръцете му бяха покрити със стари белези. Очите му, сини и безизразни, не се харесаха на капитана. Мъжът му се стори нервен, отказваше да срещне погледа му и очевидно беше ядосан.
Капитанът откъсна очи от свещеника и огледа богатствата на манастира като лихвар, който преценява потенциален клиент. Покритият с обли камъни двор, спретнатите конюшни от кремък и гранит с декоративна ивица от гледжосани тухли и медта по покривите и стоманените улуци, отвеждащи водата към огромен резервоар, издаваха добри приходи. Дворът беше широк тридесет стъпки — колкото във всеки от дворците, в които бе живял като малък. Стените се издигаха отвесно нагоре — външната зад гърба му, манастирската — пред него, с кули на всеки ъгъл. Мокрите лъснати от дъжда камъни, влажното олово, избелялото черно расо на свещеника, небоядисаната туника на монахинята… „Все нюанси на сивото“ — помисли си той и се усмихна, докато изкачваше стъпалата до масивната врата на манастира. Отвори му поредната мълчалива жена, която го поведе през величествена зала, осветена от високо поставени прозорци с цветни стъкла.
Седнала на огромен трон, поставен на подиум в северния край на залата, игуменката приличаше на кралица, а сивият цвят на роклята ѝ беше достатъчно жив, за да изглежда почти бледолюляков на пъстрата светлина. Това беше жена, която навремето е била наистина много красива — дори на средна възраст хубостта ѝ биеше на очи и стигаше по-далеч от лицето ѝ. Покривалото и високата яка на роклята ѝ не оставяха нищо на показ, но държанието ѝ не беше просто благородническо или надменно, а достойно и уверено по начин, който приляга само на велможите. Капитанът забеляза, че монахините ѝ се подчиняват с готовност, породена или от страх, или от удоволствието да ѝ служат и се зачуди за кое от двете става дума.
— Порядъчно се забавихте — каза тя вместо поздрав. После щракна с пръсти и направи знак на две слугини да донесат подноса. — Тук служим на Бога. Не смятате ли, че беше редно да свалите доспехите си, преди да влезете в моята зала? — Игуменката се огледа, хвана погледа на една послушница и повдигна вежда. — Донеси стол на капитана — каза тя. — Не тапициран. Дървен.
— Нося доспехи всеки ден — отвърна капитанът. — Такава ми е работата.
Залата беше голяма колкото двора на манастира, с прозорци със стъклопис, разположени в близост до покрива и с масивни дървени греди, толкова стари, че годините и саждите ги бяха оцветили в катраненочерно. Стените бяха белосани, а в нишите по тях имаше икони на светци, както и две разкошни книги, очевидно изложени, за да смаят посетителите. Гласовете им ехтяха в помещението, което беше по-студено от мокрия двор отвън. В голямата камина не гореше огън.
Слугите донесоха вино на игуменката и докато поставяха до лакътя му ниска масичка, тя отпи от чашата си. Капитанът седеше на метър под нея.
— Не смятате ли, че в женски манастир доспехите ви може би са излишни? — попита тя, а той повдигна вежда.
— Аз виждам крепост, в която съвсем случайно има монахини.
Тя кимна.
— Ако наредя на хората ми да ви задържат, бронята ще ви спаси ли?
Послушницата, която му донесе стола, беше хубава и го заобикаляше внимателно, движейки се с прецизността на фехтовач или танцьор. Той обърна глава, за да хване погледа ѝ, усети притегателната ѝ сила и си даде сметка, че е повече от хубава. Тя постави тежкия стол зад коленете му, а капитанът съвсем преднамерено докосна нежно ръката ѝ и я накара да се обърне към него. После застана с лице към послушницата, обръщайки гръб на игуменката.
— Благодаря ви — каза той и я погледна в очите с добре обмислена усмивка. Беше висока, млада и грациозна, с широко разположени бадемовидни очи и дълъг нос. Не беше красива — беше поразителна.
Младата жена се изчерви и руменината плъзна по врата ѝ като огън, нахлувайки в тежката ѝ вълнена рокля. Той отново се обърна към игуменката — беше изпълнил целта си. Зачуди се защо тя би допуснала до него такава привлекателна послушница, освен нарочно.
— Ако реша да нападна манастира ви, набожността ще ви спаси ли? — попита капитанът, а тя яростно избухна.
— Как смеете да ми обръщате гръб?! Напусни стаята, Амичия. Капитанът те ухапа с очите си.
Той се усмихваше — смяташе, че гневът ѝ е престорен. Игуменката срещна погледа му и присви очи, а после скръсти ръце, сякаш се готвеше да се моли.