— Непременно ли трябва да ходим? — пита Кале като говорител и на двамата. — Там не е интересно. Не ни дават да тичаме вътре в къщата.
— Хайде по-бързо — подканя ги Аника. — Зъбите, чисто бельо и прочее.
— Дотук няма нищо ново — продължава Ане Снапхане. — Предложението за това изменение се върти за обсъждане вече повече от година по всички инстанции. Именно заради това американците решиха да направят тази инвестиция, но ето че днешният вестник съобщава за нова клауза в инструкцията за работа на Комисията по радио и телевизия, която по-рано я нямаше.
Аника изпраща децата вън от стаята, стисва клепачи и прави опит да се съсредоточи.
— И?
— По време на консултациите бе в сила рамкова програма от десет точки, които телевизионните компании трябва да покрият, съобразно членове първи, втори и четвърти от третия раздел на Закона за радио и телевизия от 1996 година. А сега най-неочаквано се пръкна единайсета точка.
Аника потъва назад във възглавниците.
— Тоест Карина Бьорнлунд снася ново изискване в най-последната минута.
— Именно, буквално броени дни преди решението. А въпросната единайсета точка гласи: „Кандидати с преобладаващ чуждестранен капитал, които излъчват за повече от една страна в района на Скандинавия, но не и за други страни членки на ЕС, нямат право да ползват наземната дигитална мрежа“.
— Което означава?
Чува Томас да вика по децата откъм кухнята.
— Че всеки друг, който отговаря на изискванията, може да излъчва, но не и ние.
— Тоест законът е насочен конкретно срещу ТВ Скандинавия — констатира Аника. — Никога няма да го прокара през парламента.
— Ще го прокара като едното нищо. Зелените са с нея.
— Те пък от какъв зор?
— Правителството се отказва от пътни такси, но след Нова година въвежда ограничения за цялата пътна мрежа около Стокхолм с цел да се намали замърсяването, и така Карина Бьорнлунд печели техните гласове за спиране на ТВ Скандинавия.
Аника сама долавя скептицизма в гласа си, когато казва:
— Но в това няма капка разум. За какво й е да го прави?
— Да — съгласява се Ане Снапхане, — въпросът е напълно уместен. — И заплаква тихичко.
Томас подвиква нещо в антрето и Елен започва да вие. Докато децата пищят, а по линията откъм Лидингьо се донася ехо от отчаянието на Ане, ангелите внезапно пак запяват, думите им се застъпват една друга, а пред очите й, подобно на видение, изплава записката от регистъра на министерската кореспонденция:
Молба за спешна среща по неотложен въпрос.
— Пила ли си днес? — пита Аника достатъчно гръмко, за да заглуши вътрешните гласове.
Ане събира сили, преди да отговори:
— Не. — И подсмърква. — Но ми мина през ум. Даже си налях джин, но го лиснах в тоалетната. Стига толкова, нали така?
Отчаянието й сякаш се изчерпва, ограничава се до отделни подсмърквания, а децата престават да крещят в кухнята.
— Най-напред Мехмет, а сега и това. Нямам повече сили.
— Имаш — отвръща Аника. — Облечи нещо и ела насам. Зарежи колата.
— Не знам дали ще мога.
— Ще можеш. Томас отива с децата във Ваксхолм и аз оставам свободна цял ден. Обещай, че ще дойдеш.
— Не ми се остава тук, нямам сили… — Нов пристъп ридания. — Онова дърто копеле от долния етаж вечно слухти, Миранда прави курсове от едното място до другото, а и целият тоя сняг за чистене всяка зима…
— Ела тук да потърсим нова къща в интернет. Крайно време е да се преместиш в града като всички нормални хора.
Ане замълчава, дишането й се чува по линията, отначало забързано, а сетне все по-бавно.
— Първо трябва да си помисля.
— Знаеш къде живея.
40
Кале застава до Аника при входната врата, обут в новите зелени ботуши със светлоотражатели. Бузите му аленеят от жегата в подплатената грейка. Огромните очи блестят.
— Тати защо ни се сърди?
Аника коленичи до детето и го гали по бузата.
— Тати е уморен. Много работи. Скоро ще се оправи. — Усмихва му се. Опитва се да влее в душата му усещане за сигурност и спокойствие, каквито сама не изпитва.
— Искам да си остана у дома с теб — заявява Елен.
Аника се обръща към дъщеря си, която се е изпотила от чакане.