— Карина Бьорнлунд — помага му тя. — Министърът на културата. Тази година ще ходи на официалната вечеря или поне има покана за нея, а пък ако на Рагнвалд не му се бе наложило да изчезне, днес щяха да са женени.
— Какви ги дрънкаш?
— Разбира се, няма начин да разберем дали този брак би изтраял толкова време, но ако бе…
— Я чакай — прекъсва я Q, — откъде знаеш тези неща?
Аника върти телефонния кабел между пръстите си.
— От регистрите — отвръща тя. — Насрочили са час за сключване на граждански брак в общината на Люлео. Два следобед в петъка след атентата.
— Изключено. Щяхме да го знаем.
— По онова време браковете са се оповестявали предварително. Има съобщение във вестника.
— В кой?
— Норландски новини. Разполагам с няколко изрезки от него, все свързани с Карина Бьорнлунд. Наистина ли се опитваш да ме убедиш, че не знаете за тяхната връзка?
— Детинска забежка — отвръща Q. — Пък и тя й слага край.
— Това е закъсняла реакция. Карина Бьорнлунд би дала мило и драго, за да отърве кожата.
— Ясно. Имам си работа с новоизпечен профайлър аматьор.
Аника си мисли за имейла на Херман Венергрен, молба за спешна среща по неотложен въпрос, последван от внезапно изменение в правителствения законопроект, внесено в последния момент от министъра на културата, което позволява на евентуално приетия по-късно закон да изключи ТВ Скандинавия от достъп до цифрово излъчване, точно както желае Херман Венергрен. Остава открит единствено въпросът с какви аргументи са обосновали своето искане собствениците на нейния вестник, та да склонят министъра към промяна в становището.
В главата си чува своя собствен глас: моли прессекретаря на търговския министър да му предаде нейна молба за коментар и съобщава на Карина Бьорнлунд най-строго пазената тайна на социалдемократите. И няколко седмици след това, най-неочаквано за всички, Бьорнлунд става министър.
— Повярвай ми — казва Аника. — Знам за нея повече от теб.
— Трябва да затварям — отвръща Q и тя няма какво да добави, защото ангелите са си отишли, сврели са се в своето скривалище.
Оставя телефона и забързва към лаптопа, включва го и нахлузва чифт чорапи, докато се зареждат програмите. Започва да въвежда новите данни, свивките на коленете й се изпотяват, а глезените замръзват.
41
На външната врата се звъни. Аника отваря предпазливо — не знае какво може да очаква. Ангелите затананикват тревожно, но се успокояват, когато пред погледа й застава Ане Снапхане, задъхана от изкачването, с побелели устни и зачервени очи.
— Влизай — казва й Аника, като отстъпва навътре в антрето.
Ане влиза мълчешком, прегърбена и сдържана.
— Да не си тръгнала да умираш? — любопитства Аника. Приятелката й кимва, строполява се на пейката и смъква плетената лента от главата си.
— Така се чувствам — отвръща тя, — ама нали знаеш какво казват във Влака беглец?
— Онова, което не те убива, те прави по-силен — отвръща Аника и присяда до нея.
Парното пропуква, някъде в сградата пускат вода в тоалетната, отвън спира и отново потегля автобус, а двете си седят безмълвни, вперили поглед в шкафа с резбовани ананаси, купен от Аника от битпазара в Стокторп.
— Много е шумен този град — отбелязва най-накрая Ане.
Аника изпуска въздух от белите дробове в глуха въздишка.
— Така поне никога не оставаш насаме — отвръща Аника и се надига от мястото си. — Искаш ли нещо? Кафе? Вино?
Ане Снапхане не помръдва.
— Отказах пиенето — оповестява тя.
— А, пак лош ден, така ли? — пита Аника, като проточва шия, за да погледне през балкона към задния двор. Някой е забравил отворена вратата на помещението с кофите за боклук и тя се мята напред-назад под напора на силния вятър.
— Имам усещането, че са ме запратили в някаква бездънна яма и падам ли, падам — казва Ане. — Започна се с Мехмет и новия му ебалник, после приказките Миранда да живее при тях за постоянно. А сега, след като и работата ми отива на кино, не остава нищо, което да ме крепи. Ако на всичко отгоре продължа и да пия, все едно сама си подписвам присъдата.
— Ясно. — Аника хваща дръжката на вратата, за да се задържи права.
— Всичко ми се вижда толкова странно, докато обикалям из града. Не помня някога да е бил такъв. Направо не се диша. Всичко е толкова гадно сиво. Хората приличат на призраци; имам усещане, че половината от тях са мъртви. Не съм сигурна дали аз самата съм жива. Може ли да се живее така?