Аника кимва и преглъща шумно, а вратата навън хлопва два пъти: тряс-тряс.
— Добре дошла в царството на мрака — казва тя. — Не трябваше да те викам, предвид собственото ми настроение.
Ане има нужда от време, докато осъзнае, че говори съвсем сериозно.
— Какво е станало? — пита тя, като се изправя, сваля палтото и шала и ги окачва. После застава до Аника край прозореца и поглежда надолу, към боклука.
— Какво ли не. Положението ми в службата не е много сигурно. Шюман ми забранява да пиша за тероризъм. Убеден е, че съм превъртяла заради Бомбаджията.
— Хм — сумти Ане и скръства ръце.
— А Томас си има любовница — продължава тя почти шепнешком, а думите се търкулват между стените, стават все по-големи и по-големи, докато накрая лепват за тавана.
Ане й хвърля недоверчив поглед.
— Какво те кара да мислиш така?
Гърлото на Аника се сгърчва, лепкавите думички не искат да излязат от него. Поглежда ръцете си и се прокашля, сетне вдига поглед.
— Видях ги. Пред един универсален магазин. Той я целуваше.
Ане зяпва, а върху лицето й се изписва дълбоко недоверие.
— Ама съвсем сигурна ли си? Да не бъркаш нещо?
Аника поклаща глава и отново забива поглед надолу.
— Казва се София Гренборг и работи във Федерацията на областните управи. В една група са с Томас — нали съм ти казвала, дето проучват опасността от нападения срещу политици…
— Господи — откликва Ане, — господи, какъв копелдак. И какво казва? Отрича ли?
Аника затваря очи и слага длан на челото си.
— Нищо не съм му казвала. Ще се оправя по друг начин.
— Що за дивотия? Разбира се, че трябва да говориш с него.
Аника вдига поглед.
— Знам, че обмисля да ме остави. Мен и децата. Започна и да лъже. А освен това той е изневерявал и преди.
Ане е изненадана.
— С кого?
Аника прави опит да се засмее, но усеща как очите й се пълнят със сълзи.
— С мен — казва тя най-накрая.
Ане Снапхане въздъхва тежко и я поглежда с очи от черно стъкло.
— Трябва да говориш с него.
— Чувам гласове — продължава Аника и си поема дълбоко въздух. — Пеят ми ангели, а понякога ми говорят. Изпадна ли в стрес, започват начаса.
Затваря очи и започва да тананика меланхоличната им песничка: летни вихри закопнели сърца лилии под златен дъжд…
Ане Снапхане я хваща за раменете и завъртва към себе си, към своето опнато, мрачно лице.
— Имаш нужда от помощ — казва тя. — Чуваш ли какво ти говоря, Аника? За Бога! Не можеш да ходиш насам-натам с цял куп самодиви в главата. — Приближава още и я разтърсва така, че зъбите на Аника затракват. — Не можеш да се оставяш така, Анки, чуваш ли.
Аника се освобождава от ръцете на приятелката си.
— Няма нищо — промълвява тя. — Когато мисля за нещо сериозно, те си отиват. Когато работя, когато съм заета с нещо. Искаш ли кафе?
— Зелен чай — отвръща Ане. — Ако ти се намира.
Аника се запътва към кухнята с особена подскачаща походка, усетила изумлението на ангелите дълбоко в стомаха си. Разказа им играта. Те не са допускали, че е способна да го стори; въобразяват си, че цял живот ще й припяват, ще я утешават и тормозят, без някой нещо да разбере.
Налива вода в малкия меден чайник, пали газта със запалка, чиято мижава искрица едва стига да даде живот на синкавия пламък.
Отрада за душата, пеят те сега с немощни, самотни гласчета, дъщеричка слънчево сърце.
Задъхва се и плясва с длан бузата си, за да ги накара да млъкнат.
Ане влиза в кухнята по чорапи. Лицето й е възвърнало част от цвета си, погледът е изпитателен.
Аника пробва една усмивка.
— Мисля, че най-вече се опитват да ме утешават — казва тя. — Пеят ми само хубави неща.
Отива в килера и търси опипом чай в полумрака.
Ане Снапхане присяда край кухненската маса. Аника усеща погледа й върху гърба си.
— Сама си го правиш — обажда се Ане. — Не ти ли е ясно? Сама се тешиш: търсиш скритото малко детенце в себе си. Пели ли са ти така като малка?
Аника преглъща гадна забележка по повод любителската психология и наистина успява да изрови малко японски чай, подарен от колега в службата.