— Никога не съм чувала да го наричат така — казва тя. — Сред маоистите, които са се събирали в мазето на библиотеката, е бил познат като Рагнвалд.
— Това е преди Зверовете — казва Торд Акселсон.
Аника замълчава за миг, а сетне повтаря на глас и записва:
— Преди Зверовете.
Отново мълчание по линията.
— Ало? — обажда се Аника.
Дълбока въздишка потвърждава присъствието на мъжа отсреща.
— Момичетата се прибират — шепне мъжът с приближени до микрофона устни. — Сега не мога да говоря за това.
Аника мисли светкавично.
— Утре ще бъда в Люлео по друга работа — казва тя. — Мога ли да намина, за да си поговорим на спокойствие?
— Маргит е мъртва — казва мъжът. Думите му се чуват накъсани и изкривени. — За нея вече няма нищо страшно. Но аз никога няма да я предам. Никога. Това трябва да ви е ясно.
Аника продължава да записва, макар да не го съзнава.
— Искам само да се ориентирам в нещата — казва тя. — Нямам намерение да злепоставям Маргит или когото да било.
Мъжът отново въздъхва и мисли известно време.
— Елате по обяд. Момичетата ще бъдат в полицията — няма кой да ни пречи.
Дава й адрес и напътствия, повтаря — дванайсет часа.
После тя оставя слушалката да си почива върху вилката една безкрайна минута. Ангелите мълчат, но лявото й ухо бучи с тъп звук. Сенките в стаята са издължени и криви. Подскачат по стените, когато преминават коли или се разлюлеят уличните лампи.
Трябва да измисли как точно да представи нещата пред началството.
Звъни в редакцията и ето ти късмет, дежурен е Янсон.
— Как си, да те вземат дяволите — интересува се той, като пуфти дим в микрофона.
— Попаднах на нещо — отговаря тя. — Чудна история от всеобщ интерес. На един нещастник от прилично предградие в Питео убили жена му и сега всичко живо е убедено, че той го е извършил.
— Обаче…? — Янсон не гори от ентусиазъм.
— Определено не е той — казва Аника. — Точно когато е станало, той е бил по работа, на шейсет километра от местопрестъплението, в компания на трима колеги. Полицията е наясно с това кой е отговорен, обаче за нашия човек — никаква полза. Съседите виждат как го вземат с полицейска кола рано сутринта и картинката е ясна за всички. Местните вестници съобщават, че е прибран за разпит и освободен поради липса на доказателства. Докато е жив, остава убиец на жена си.
— М-да — отсъжда Янсон. — Не знам какво да ти кажа.
— Само се постави на мястото на нещастния човечец — настоява Аника. — Не стига че му отнемат любимата съпруга, но губи и репутацията си сред хората, с които е прекарал цял живот. Как ще я кара отсега нататък? — Тя млъква и прехапва устна. Дали не прекали малко?
— И той няма нищо против да говори за всичко това?
Тя се прокашля.
— Утре по обед. Да си запазя ли билет?
Янсон въздъхва шумно.
— Давай — казва той. — В края на краищата ти си независим репортер.
— Не става дума за тероризъм — допълва Аника.
Дежурният се засмива малко глуповато.
— Чувам, че Шюман се е намесил.
— Нов ден, ново заглавие — отвръща Аника и затваря.
Сега звъни в денонощната служба по командировки на вестника и си поръчва билет за полета в десет без двайсет до Калакс, плюс кола под наем, но да е някоя малка.
Едва е приключила разговора, когато входната врата се отваря и в апартамента нахлуват децата, жужащи от излишък на енергия. Тя бърза да изключи компютъра, преди да ги посрещне в антрето.
— Мами! Знаеш ли какво стана, купиха ни сладкиши, задето бяхме толкова добри у баба и дядо, понеже не тичахме изобщо, а тате си взе списание с голи жени, а пък дядо пак го боли сърцето и може ли да излезем в парка, моооолим те!
Прегръща и двете, смее се и ги полюлява нежно, топли и уханни.
— Разбира се, че ще излезем. Сухи ли са ви ръкавиците?
— Моите са ужасни — съобщава Елен.
— Ще намерим друг чифт — успокоява я Аника и отваря гардероба с ананасите.
Томас минава покрай нея, без да я погледне.
— Утре съм в Люлео за цял ден — съобщава тя, докато нахлузва ръкавици върху протегнатите пръсти на детето. — Ще трябва да ги заведеш и прибереш.
Той спира пред килера, а раменете му се вдигат до ушите. Има вид на човек, който всеки миг ще експлодира; тя очаква взрив, но такъв не настъпва.