Изнася нещата навън, за да ги изтръска от прахоляка, след това ги качва в апартамента. Слага якето на рамене и го разглежда с критичен поглед. Изглежда ужасно, само че в Питео ще бъде по-студено и от Стокхолм.
— Кога се връщаш?
Обръща се и вижда Томас да навлича бельото си на прага на спалнята.
— Нямам представа. Искаш да знаеш в колко ще е сервирано за вечеря ли?
Обръща й гръб и влиза в кухнята.
Внезапно я обзема чувството, че не може и секунда повече да остане на това място. Навлича якето, обува апреските, проверява за ключове, чанта, ръкавици и шапка в сака си. Затваря безшумно вратата и припва надолу по стълбите, далеч от децата, оставя ги зад себе си в топлия уют, а гърдите й ще се пръснат от празнотата на загубата.
Милинките ми, винаги ще остана с вас, нищо няма да ви се случи.
Крачи по току-що събудените улици към спирката на Арланда Експрес, качва се в претъпкания вагон за аерогарата.
До полета остават два часа. Опитва да пие кафе и преглежда снощните вестници, но в стомаха й се таи безпокойство, което кара кофеина и написаното да я задушават. Отказва се и наблюдава процедурата по премахване на леда от самолета. Решила е да не мисли за чиновниците на средно равнище във Федерацията на общинските управи, които тъкмо сега си правят планове за деня, решени да овладеят бързо оформящия се скандал около една своя служителка.
Докато машината се отлепя от земята, усещането за безтегловност постепенно отминава. Салонът не е пълен и мястото до нея е свободно. Взема брой на Норландски новини, оставен там от последния пътник.
Гледа блестящата, замръзнала и твърда като скала земя отдолу, която се отдалечава с всяка изминала секунда.
Съсредоточава внимание върху вестника, налага си да го прегледа.
Жителите на Карлсвик искат повече автобуси през вечерните часове. Изчезналият тригодишен хлапак е открит в гората край Рисвик с помощта на оборудван със специална апаратура хеликоптер, всички са изпълнени от щастие и чувство за благодарност, а полицията е свършила чудесна работа. Таксиметровите шофьори на летище Калакс заплашват със стачка. Хокейният отбор на Люлео губи като домакин на стадион „Делфин“ с 2 на 5 от „Юргорден“. Така им се пада.
Отпуска вестника и обляга глава назад със затворени очи.
Трябва да е задрямала, понеже миг по-късно колесникът среща асфалта на пистата върху Полярния кръг. Поглежда часовника, почти единайсет е, и се протяга с поглед зареян през прозореца на машината. Над замръзналата пустош тегне бледа утрин.
Има усещането, че прекосява чисто гола салона за пристигащи. Минават няколко секунди, докато разбере какво й липсва: тълпата бъбрещи шофьори на таксита край изхода.
Отива към гишето за коли под наем и получава ключове.
— Подгряващото устройство за двигателя и купето е включено — уведомява я служителят с флиртаджийска усмивка. — Вземете кабела с вас. Ще ви потрябва.
Аника свежда поглед към пода и мрънка някакви благодарности.
Студът отвън е сух и напълно парализиращ. Блъсва я в лицето като с юмрук. Тя ахва изненадана, опитва да се предпази от ледените остриета, които вдишва. Грейналите над главата й изображения съобщават, че е минус двайсет и осем градуса.
Колата е сребристосиво волво, свързано към електрическо табло посредством дебел кабел. Никой двигател няма да може да запали при тази температура без нагревател.
Съблича якето и го хвърля на задната седалка.
В купето е задушно и топло благодарение на нагревателя. Мигом започва да се поти в дебелите си доспехи. Двигателят пали от раз, но сервото и гумите откликват бавно и колебливо.
Минава под завинаги устремения към небето изтребител пред входа на летището и при кръговото завива наляво — към Питео, вместо към Люлео. Наднича през предното стъкло с надежда да види нещо познато. Преди десет години е минавала оттук с такси заедно с Ане Снапхане.
Пустошта остава зад гърба й. Наоколо е само плодородна земеделска земя. В края на гората се кипрят големи ферми, край пътя се издигат солидни къщи от дърво, а от тях струи атмосфера на богатство и влияние. За нейна изненада излиза на широка магистрала, каквато не помни да е имало. Учудването й нараства, докато магистралата се простира напред и напред, а насреща й няма нито една кола. Усещането за сюрреалистична самота я стисва за гушата; насилва се да диша равномерно. Това някакъв майтап ли е? Нима реалността започва да й убягва? Това пътят към ада ли е?