Внезапно течение рязва краката му и го връща към действителността.
— Зле ли ви е? Мога ли да помогна с нещо?
Някакъв старец го наблюдава приветливо.
Стандартната фраза, мисли си той, докато поклаща глава и преглъща отговора си на френски.
Преддверието отново идва на фокус. Старецът влиза на топло и го оставя насаме със съобщенията от таблото: детски приказки, коледни песни, концерт на Хокан Хагегорд и празник на феминистки. Изчаква дишането му да се успокои, приглажда с длани косите си и прави предпазлива стъпка към вътрешната врата, като наднича дискретно през стъклото. След това бързо пресича помещението, устремен към задното стълбище.
Мили Боже, минава му през ума, ето ме тук. Наистина съм тук.
Разглежда затворените врати една по една, представя си какво има отвъд тях. Познати са му до болка. Евтин шперплат боядисан в кафяво, каменни стъпала, разтегателни маси, лошо осветление. Усмихва се на собствената си сянка, на младежа, който запазва стаи на името на Асоциацията по спортен риболов, а после провежда маоистки сбирки до късно през нощта.
Постъпи правилно като дойде тук.
Сряда, 11 ноември
6
Андерс Шюман навлича сакото си и допива утайката от кафето. Отстъпващият мрак превръща прозоречните стъкла в огледала. Оправя яката си срещу очертанията на руското посолство, като задържа поглед върху дупките, където би следвало да са очите му.
Най-после, мисли си той. Не просто полезен глупак, а движеща сила. Събранието на управителния съвет след четвърт час не само ще го приеме, но ще го направи с уважение. Къде е тогава еуфорията? Радостният гъдел, който бе усетил, докато се любуваше на диаграмите?
Очите не дават отговор.
— Андерс… — Гласът на секретарката звучи напрегнато по интеркома. — Херман Венергрен идва насам.
Той не трепва. Дневната светлина напира, докато очаква председателя на борда на директорите.
— Изключително впечатлен съм — съобщава Венергрен с характерния си дълбок тембър, след като бавно пресича стаята и хваща с две ръце ръката на домакина. — Да не си намерил магическа пръчица?
През всичките тези години почти не се е случвало председателят да коментира журналистическите достойнства на вестника. Но когато отчетът за тримесечието показва четиринайсет на сто по-високи от планираните приходи, тиражите устойчиво растат, а дистанцията между тях и конкуренцията се скъсява, той решава, че всичко е някаква магия.
Андерс Шюман се усмихва, предлага на госта едно от креслата и сам сяда насреща му.
— Преструктурирането е вече налице и дава резултат — отбелязва простичко той, като внимава да не спомене Торщенсон, своя предшественик и близък приятел на Венергрен. — Кафе? Може би нещо за закуска?
Председателят отклонява предложението с махване на ръката.
— Днешното заседание ще бъде кратко, понеже съм зает с друго след това — съобщава той и поглежда часовника си. — Но имам един план, който искам да обсъдя най-напред с теб, и той не търпи отлагане.
Шюман се размърдва, за да се увери, че възглавничката подпира кръста му, след което извиква върху лицето си безучастно изражение.
— До каква степен си ангажиран с делата на Асоциацията на вестникарските издатели? — пита Венергрен, като разглежда ноктите си.
Шюман е изненадан. Всъщност никога не е вършил нещо съществено в тази организация.
— Представителен член на комисията съм, но само толкова.
— Но знаеш с какво се занимават? Душат из кулоарите, изучават дали интересите на отделните групи съвпадат, все неща от тоя род? Венергрен лъска нокти о десния крачол на панталона, докато наблюдава Шюман изпод рунтавите си вежди.
— Нямам никакъв практически опит с тези неща — казва Шюман, усещайки, че стъпва по яйчени черупки. — Впечатлението ми е, че тази организация е малко… сложна.
Херман Венергрен кимва бавно и чопли под ноктите си един по един.
— Преценката ти е правилна — отбелязва той. — А-прес, Бониер груп, Шибстед, по-големите регионални издания като тези на семейство Йорне в Гьотеборг, Нерикес Алеханда, групировката Йоншьопинг и ние, разбира се — цял куп приоритети, които трябва да се съвместяват.