Майка й живее на Стургатан. Може би е на път към нея.
Но нали именно тук е Стургатан. Защо чака на автобусна спирка, за да се отправи другаде? Не идва при майка си.
Изведнъж дълги светлини от градски автобус запалват задното й стъкло. Включва на скорост и се придвижва с няколко метра напред, за да пусне автобуса до спирката, като отминава неголямата шумна група чакащи на опашката. Съзира Карина Бьорнлунд в огледалото — качва се.
Тръгвам след него, за да видя къде ще слезе, решава Аника и се отмества още малко напред, но установява, че навлиза в пешеходна зона. Хората бавно минават пред колата, като й отправят предизвикателни погледи. Вдига глава и забелязва забранителен знак за движение на всички превозни средства освен тези на градския транспорт. Обзема я паника, бори се с лоста, за да включи на задна, гледа как автобусът я приближава бавно. Извива волана докрай, а гумите скърцат недоволно по настилката.
Автобусът минава съвсем близо, а бедрата й лепнат от пот. Всеки миг ще изпусне дирята на министъра, без да има най-малка представа накъде се е упътила.
Линия номер едно. Същата, която е използвал обикновено Линус Густафсон.
Свартьостаден.
На изток, към заводите на „Шведска стомана“.
И тя поема към пристанището, завива надясно, към стоманолеярните. Спира край бордюра и чака; ако не греши, автобусът трябва да мине оттук. Четири минути по-късно той наистина се появява, за да я отмине в посока към Малмуден.
Едва има време да зърне табелата с името на квартала — Льовскатан, — когато автобусът завива надясно. Не е ли това мястото, където е живяла Маргит Акселсон? Нова табелка, Фьоренингсгатан, и автобусът поема покрай разхвърляна и уединена индустриална зона, сгушена под сянката на гигантски гарвановочерен хълм от желязна руда. Откъм лявата страна се точат редица еднообразни двуетажни жилищни блокове от четирийсетте години, а отпред се извисява изоставена промишлена сграда с колосални размери, която прилича на израстък от рудната планина. Тъмните й прозорци излъчват предупреждение в сумрака, леден вик в здрача. Аника следва автобуса по пътя, който свърва вляво и започва да се вие нагоре, успоредно на железопътни релси. Огромна стоманена тръба виси високо отгоре, а под нея е струпана купчина порутени постройки, нашарени с графити. Тръбопроводи, стоманени трегери, автомобилни гуми и палети са пръснати навсякъде. Никакъв признак за живот.
Автобусът дава мигач и спира. Аника натиска спирачката и паркира зад някаква изоставена кола двайсетина метра по-надолу по хълма.
Карина Бьорнлунд слиза, стиснала кожената си чанта. Аника се свлича надолу и залепва поглед във фигурата й.
Автобусът потегля, а министърът на културата остава с вторачен в релсите поглед. Около нея се стеле пара от дъха й. Сякаш се колебае.
Аника изключва двигателя и измъква ключа, изчаква в затопленото купе, без да отделя поглед от другата жена.
И сега Карина Бьорнлунд рязко се обръща и поема с решителна крачка към билото на хълма, отдалечава се от индустриалния пейзаж.
Аника се напряга, попипва ключовете за колата, захапва бузата си отвътре.
Дали да слезе и да я последва? Да я настигне с колата и предложи да я закара? Да изчака малко — може пък да се върне?
Потърква очи с пръсти.
Накъдето и да се е запътила Карина Бьорнлунд, явно не й трябва компания.
Аника отваря вратата, измъква шапката и ръкавиците за ски от сака, хлопва вратата и я заключва с дистанционното. Поема въздух с усилие, като се гърчи от студ. Как може да се живее в подобен климат?
Примигва няколко пъти. Студът изсушава неимоверно много въздуха и дразни очите.
Дневната светлина е станала тъмносива, почти я няма. Небето е много високо, ясно и съвършено безоблачно; няколко звездици блещукат над рудната планина. Две улични лампи по-надолу пръскат бледа, безнадеждна светлина в малки кръгове под себе си. Карина Бьорнлунд е превалила билото и вече не се вижда. Отникъде няма признаци на живот. Шумът откъм стоманолеярните долита през студа, сякаш пътува по железопътните релси и стига до нея като приглушен ропот.
Тръгва предпазливо нагоре по склона, като се вглежда внимателно във всеки храст и сянка. Веднага след билото пътят рязко завива на ляво, връща се към жилищния район. Направо се точи тясна алея, почистена от сняг и лед, със знак за забранен достъп на моторни превозни средства.