Аника присвива очи, търси безуспешно с поглед министъра на културата. Прави няколко стъпки по алеята, бърза колкото може по сипкавата смесица от лед и пясък. Отминава сноп кабели, водещи надолу, към железопътните релси, тича покрай празен паркинг и ето че алеята тръгва успоредно на релсите. Далеч напред корпуси на коксови инсталации и доменни пещи се извисяват срещу зимното небе. Милиони тонове руда се превръщат в непрекъснат стоманен килим. Отляво няма нищо друго освен шлака и сняг. Над рудната планина вече наднича пълна луна. Синкавото й сияние се смесва с жълтеникавото осветление над заводската железопътна линия.
Аника тича в продължение на няколко минути, докато не се налага да спре и успокои дишането си; кашля сухо и приглушено в ръкавицата, примигва, за да изтика бликналата в очите влага, и се оглежда за Карина Бьорнлунд.
В тази част алеята, изглежда, не се използва много. Забелязва тук-там по някой отпечатък от подметка, следи от велосипедна гума и куче, но няма помен от министъра.
Слънчо мил, пропява неочаквано ангелският хор, зимен мраз копнеж вечен…
Удря тила си с такава сила, че гласовете мигом секват. Затваря очи и няколко секунди диша дълбоко, заслушана в празното пространство на съзнанието си. Нови гласове, човешки гласове, оживяват внезапно в смълчаната пустош. Идват откъм горичката пред нея. Не може да различи отделни думи, само един мъжки и един женски глас в приглушен разговор.
Минава под някакъв надлез — път или жп линия. Аника не може да определи. Вече не знае къде точно се намира. Гласовете се усилват. В смесената лунна и изкуствена светлина внезапно забелязва човешки стъпки, които водят към отвор в шубрака.
Аника спира и наднича между ниските дървета. Различава единствено сенки, духове.
— Е, дойдох — чува се гласът на Карина Бьорнлунд. — Само не ме наранявай.
Груб мъжки глас отговаря с фински акцент:
— Няма от какво да те е страх, Карина. Никога не съм ти мислил злото.
— Знаеш ли, Йоран, никой не ми е причинявал толкова зло, колкото ти. Казвай каквото имаш за казване и ме остави да си вървя…
Аника притаява дъх, стомахът й се преобръща многократно, пресъхналата уста наподобява гласпапир. Внимателно стъпва в най-близката следа, после в следващата, в тази пред нея. В светлината на луната съзира поляна с тухлена къщурка по средата. Ламаринен покрив и заковани прозорци.
В центъра на поляната стои министърът на културата в дебелите си кожи, а пред нея слабичък сив мъж в дълго палто и кожена шапка. До него е оставен тъмен сак.
Йоран Нилсон, властелинът с божествена мощ, Жълтия дракон.
Аника вторачва в него болезнено сухите си очи.
Терорист, масов убиец, еманация на злото. Това ли е той, този сгърчен никаквец, който на всичко отгоре трепери?
Трябва да извика полиция.
И мигом се сеща: мобилният остана в сака върху седалката до шофьора, долу във волвото, паркирано зад изоставената кола.
44
— Как изобщо можеш да допуснеш, че някога съм ти мислел злото? — пита мъжът и гласът му смущава покоя на застиналия въздух.
Жената пристъпва неспокойно от крак на крак.
— Получих съобщението — казва тя и Аника разбира защо звучи така уплашена. Получила е същото предупреждение като Маргит.
Мъжът, Жълтия дракон, свежда глава за няколко секунди. После отново вдига поглед и Аника вижда очите му. Те блещукат, червени и празни, в странната светлина.
— Имам сериозна причина да се върна и всички трябва да я узнаете — казва той с глас, леден като вятъра. — Може да сте дошли отдалеч, но аз изминах много по-дълъг път.
Жената се тресе под коженото палто, гласът й е пълен с уплаха, готова е да се разплаче всеки миг.
— Не ме наранявай.
Мъжът я доближава. Аника вижда как измъква от джоба на палтото нещо черно, лъскаво.
Оръжие. Револвер.
— Повече няма да те притеснявам — казва той тихо. — Това е за последно. Само ме изчакай на сборния пункт. Трябва да свърша нещо преди това.
Вятърът напада с нова сила, огъва клоните на околните борове.
— Моля те — проплаква жената, — пусни ме да си вървя.
— Влизай — отвръща остро мъжът. — Веднага.
Карина Бьорнлунд вдига чантата от земята и с насочен в гърба й револвер влиза в тухлената къщурка. Йоран Нилсон не помръдва. Наблюдава я, прибира отново оръжието в джоба, завърта се и отива до сака, опрян о стената на постройката.