Аника поема дълбоко дъх. Чула е повече от необходимото. Оттегля се бавно и предпазливо назад по стъпките си, излиза върху алеята, като хвърля прощален поглед към дърветата, за да опише по-добре мястото пред полицаите.
Някой се движи, някой я приближава.
Дишането й става дълбоко и тежко. Оглежда се панически.
На десетина метра от нея се вижда металическа кутия с щръкнали навън множество кабели, а зад кутията са се сгушили китка млади борчета. Аника се устремява натам с едва докосващи скърцащата повърхност стъпала. Разтваря боцкащите клони с две ръце и хвърля поглед през рамо.
Сивият мъж се появява в мъждивата светлина откъм релсите, повлякъл сака подире си. Застава неподвижен за миг, а сетне се прегъва на две, притиснал стомаха си с ръка. Диша мъчително на пресекулки. Аника проточва шия, за да вижда по-добре. Мъжът сякаш ще се просне ничком всеки момент.
Сега дишането му се успокоява, той се изправя и прави няколко неуверени стъпки напред. После поглежда право към Аника.
Ужасена, тя пуска клоните и затуля уста с шепа, за да заглуши звука и скрие парата от дишането си. Остава абсолютно неподвижна в мрака, докато мъжът я приближава бавно. Шумът от задъхано дишане и напрегнати стъпки постепенно изпълва съзнанието й, приближава и приближава, докато накрая се уплашва, че ще изпищи с все сила. Затваря очи и го чува да спира на около метър от нея, откъм другата страна на младите борчета.
Разнася се скърцащ звук. Отваря очи.
Метал дращи върху метал. Тя затаява дъх и се ослушва.
Мъжът прави нещо с металната кутия. Отваря вратите на таблото, от което излизат всички ония жици. Чува мъчителното му дишане и осъзнава, че сама трябва да поеме нова глътка въздух. Прави го бързо и безшумно, колкото да усети непреодолим и силен позив за повръщане.
Мъжът вони. Смрад на гнило прониква през клоните и я принуждава отново да закрие уста с длан. Той се задъхва и мъчи с нещо от другата страна на дърветата. Стърженето продължава още известно време и накрая престава. Чува се виещ звук и щракване.
Десетина секунди облекчено дишане, а сетне шум от отдалечаващи се стъпки.
Аника разтваря клоните, за да погледне отново.
Мъжът се връща обратно в гъстака. Сакът никакъв не се вижда.
Сложил го е в кутията.
Храсталаците отсреща го поглъщат, заличават всяка следа от присъствието му в слабата светлина.
Аника се изправя и побягва по алеята. Спира за миг в края на гората. Завива и с все сила се затичва под виадукта, покрай пустия паркинг, докато внезапно съзира друга фигура да идва насреща й.
Заковава на място, оглежда се, а вените й се издуват от напор на адреналин. Хвърля се обратно в гората и затъва до шия в снежна преспа.
Мъж. Гологлав, с тънко подплатено яке. По залитащата походка и неуверени движения разпознава трайните поражения от дългогодишна злоупотреба с алкохол. Пияница.
След малко изчезва зад изоставената заводска сграда и тя отново излиза на пътя и побягва, без дори да изтупа дрехите си от снега.
Като начало не успява да види наетото волво и за малко изпада в ужас, докато след миг го открива зад изоставената кола. Отключва и се хвърля на шофьорската седалка. Смъква ръкавицата и търси опипом мобилния. Пръстите й треперят толкова силно, че едва успява да набере директния номер на инспектор Сууп.
— Карлсон, дежурен диспечер.
Свързала се е с централата.
— Сууп — казва тя. — Искам да говоря с инспектор Сууп.
— Тръгна си вече — заявява Карлсон.
Мозъкът й буксува; затваря очи и допира потна длан до челото.
— А Форшберг? Той дали е там?
— Кой по-точно? Имаме ги трима.
— От криминалния.
— Задръжте така, ще ви свържа.
Линията заглъхва и тя остава сама в лишеното от звуци и цвят киберпространство. Три минути по-късно се отказва и набира отново.
— Искам да говоря с някого по въпрос свързан с убийствата на Бени Екланд и Линус Густафсон — заявява тя с паника в гласа, когато отново чува Карлсон.
— За какво по-точно? — пита младият мъж без следа от интерес в тона.
Аника си заповядва да успокои дишането.
— Казвам се Аника Бенгтзон и съм репортер от Вечерна поща…
— За връзки с пресата отговаря Сууп — прекъсват я отсреща. — Ще трябва да позвъните утре.