Миг по-късно Аника чува някакъв мощен, ритмичен шум зад тях. Поглежда през рамо и вижда светлините на огромен дизелов локомотив по линията.
— Гледайте напред — заповядва Ханс Блумберг.
Аника се подчинява, но хвърля крадешком поглед на огромната машина, повлякла подир себе си безкрайна верига товарни вагони с руда, чийто грохот отшумява покрай тях, в посока към стоманолеярните.
Сърцето й бие лудешки. Представя си как изглежда от мястото на машиниста. Облечена в черно на тъмния фон на храстите. Осветява я единствено студената луна.
С усилие на волята успява да успокои пулса си. Опитва да разбере колко дълъг е влакът, без да извива глава, но така и не съзира края му.
Минават под виадукта, а влакът продължава покрай тях, ту-дум, ту-дум, един след друг вагоните трещят по траверсите и хвърлят тъмни сенки.
Изчезва и последният — краят на дълга опашка, проточила се към огнената паст на доменните пещи.
Аника преглъща с усилие и установява, че ръцете й треперят.
Стигат до трансформаторната кутия, в която Йоран Нилсон е натъпкал сака си. Поглежда я. Тя е затворена, сякаш недокосвана.
— Сега наляво — обажда се Ханс Блумберг, като я блъсва към прохода в гъстака.
Тя се подхлъзва, без малко да падне по наклона, но се улавя за някакъв клон и успява да остане права.
— По-кротко — промълвя едва-едва и се упътва към тухлената постройка.
Прозорците са затворени с метални капаци. Към открехнатата входна врата води полусрутено стълбище. Аника спира, но Блумберг я блъсва в гърба.
— Влизайте. Това е само едно старо компресорно.
Аника хваща дръжката и отваря вратата. Забелязва две заварени халки; от едната виси ръждив катинар. През вратата се донася същата отвратителна смрад, която е усетила преди малко в храстите.
Рагнвалд е вътре.
Влиза в непрогледния мрак, примигва, чува нечие дишане. Тук цари леден студ — по-студено отколкото навън.
— Кой е? — пита Карина Бьорнлунд откъм отдалечения ляв ъгъл.
— Имаме си важен гост — съобщава Ханс Блумберг, като тика Аника пред себе си и сам влиза в помещението.
Министърът на културата светва със запалка. Мъждиво пламъче огрява помещението. Падащите върху носа и очните кухини сенки я карат да прилича като чудовище. Ингве, алкохоликът, стои до нея. Йоран се е облегнал на стената вдясно. До него е окачен портрет на Председателя Мао.
Аника е обзета от ужас при вида на убиеца, усеща характерен сърбеж в пръстите, изтръпване и виене на свят.
Успокой се, заповядва си тя, не допускай нов пристъп на хипервентилация. Задръж дишането.
Карина Бьорнлунд се навежда и запалва малка свещ в краката си, оставя запалката и се изправя с нея в ръка.
— Какво значи това? — пита тя, вперила поглед в Ханс Блумберг. — Защо си я довел?
Закрепва свещта върху някаква ръждива машина, която може да е старият компресор. Дъхът на всеки един виси край него във въздуха.
Не съм сама, окуражава се Аника. Не е като в тунела.
— Искам да ви запозная с госпожица Аника Бенгтзон — обажда се Ханс Блумберг, — репортерска хрътка от Вечерна поща.
Карина Бьорнлунд трепва и прави крачка назад.
— Да не си се побъркал? — пита тя високо. — Да домъкнеш тук журналисти? Не си ли даваш сметка какво рискуваме?
Йоран Нилсон ги наблюдава с уморен, замъглен поглед.
— Тук няма място за външни — обажда се той с изненадващо остър глас. — Как ти е хрумнало, Пантера?
Ханс Блумберг, Черната пантера, затваря плътно вратата и се усмихва.
— Госпожица Бенгтзон знае вече за нас — казва той. — Чакаше отвън, така че не можех да я оставя да доведе и други.
Карина Бьорнлунд приближава Блумберг.
— Всичко е свършено — казва тя с писклив глас. — Всичко, за което съм се трепала толкова години. Да пукнете до един дано!
Грабва чантата и понечва да се отправи към вратата, а в малкия кръг светлина се появява Йоран Нилсон. Аника не забелязва да държи оръжие. Лицето на мъжа е изпито и сиво, изглежда слаб и болен.
Въпреки това Карина Бьорнлунд спира уплашена; не знае как да постъпи.
— Чакай — казва той на министъра, а сетне се обръща към Блумберг: — Ще поемеш ли отговорността за нея? Гарантираш ли безопасността на групата?