— Но в някои случаи върши работа — отбелязва Шюман. — Да вземем например искането за отмяна на данъка върху рекламите.
— Така е — съгласен с Венергрен. — Това е само един от примерите. В Дома на печата има специална група, която продължава работата си по този въпрос, но човекът, отговорен за прокарване на законопроекта, е председателят на комисията.
Андерс Шюман остава неподвижен, усетил как косъмчетата по врата му бавно настръхват.
— Както сигурно ти е известно, аз оглавявам комисията по изборите в Асоциацията на издателите — казва Венергрен, като поставя най-накрая ръцете си върху страничните облегалки на креслото. — В средата на декември тя трябва да внесе предложения за състава на следващия управителен съвет и аз смятам да предложа теб като негов председател. Какво ще кажеш?
Мислите се стрелкат в главата на главния редактор като разярени оси, блъскат се в слепоочията и мозъка му.
— Този пост не се ли заема обикновено от някои директор?
— Не, непременно. Избирани са били и редактори. Нямам предвид да загърбиш напълно вестника и да останеш само председател на Асоциацията, макар че и това го е имало, но ми се струва, че си подходяща кандидатура за този пост.
Сред жуженето на оси звънва предупредителен сигнал.
— И защо? — пита Шюман. — Мислиш, че съм лесен за водене? Че се поддавам на манипулиране?
Херман Венергрен въздъхва шумно. Привежда се напред с ръце връз коленете, готов да се надигне.
— Виж какво, Шюман — казва той, ако възнамерявах да сложа за председател на Асоциацията някои мухльо, нямаше да започна от теб. — Изправя се видимо ядосан. — Не схващаш ли, че става дума тъкмо за обратното? Ако успея да ти осигуря този пост, което може и да не стане, нашата групировка ще разполага с тежка артилерия на самия връх на вестникарската Асоциация. В такава роля те виждам, Шюман.
Обръща се към вратата.
— Не бива да бавим заседанието — оповестява той вече с гръб към главния редактор.
Аника подминава изхода за летището на Люлео и продължава към Калаксби. Околността е напълно лишена от колорит; боровете са като печални призраци, земята е черно-бяла, небето — оловносиво. Бели воали от сняг пърхат над тъмносивия асфалт, под ритъма на накъсана осова линия. Вграденият в таблото термометър показва единайсет градуса в купето и минус четири навън. Минава покрай торище и около три милиона борови дървета, преди да стигне отклонението към военновъздушната база Норботен.
Правото шосе към нея сякаш няма край, скучно и обрамчено от двете страни от равна и лишена от каквато и да било ниска растителност земя, а борчетата са хилави и оклюмали. След един лек десен завой внезапно изникват портал и бариери, огромната сграда на охраната, а отвъд сградата се виждат постройки и паркинги. Внезапно я обзема чувството, че вижда нещо, което не е за нейните очи, че шпионира с нечисти намерения. Два военни самолета стърчат непосредствено зад портала. Решава, че единият е „Дракен“.
Пътят криволичи покрай оградата и тя се навежда към предното стъкло, за да вижда по-добре. Бавно минава покрай паркинга за военнослужещи и стига до огромно стрелбище. Десетина мъже в камуфлажни униформи и с венци от борови клонки върху каските тичат през стрелбището с автомати в ръце. Пътна табела съобщава, че шосето продължава към Люлнесуден, но стотина метра по-нататък знак за забрана я принуждава да спре и да обърне колата. Маскираните мъже вече не се виждат.
Спира пред сградата на охраната и се поколебава за миг, преди да изключи двигателя и излезе от колата. Тръгва покрай безлична фасада с огледални прозорци, но не вижда врата, човек или поне звънец. Съвсем сама е. Внезапно някъде отгоре и вляво се разнася глас:
— Какво искате?
Изненадана, тя вдига поглед към източника на гласа, но не вижда нищо друго, освен облицовка и хром.
— Дошла съм при, ъ-ъ-ъ, Петерсон — съобщава тя на своето отражение. — Офицерът за връзка с печата.
— Капитан Петерсон, момент, моля — казва младежкият глас. Вероятно е някой войник.
Тя обръща гръб на сградата и поглежда през портала. Дървета има и в загражденията, но помежду им се виждат сиво-зелени хангари, а също редици военни машини. От тук е трудно да се добие представа за огромните размери на базата.