— Не бива да заспивате тук — казва му Аника и разбира, че губи връзка с действителността; леденостуденото помещение ще я задуши всеки миг.
— Ако знаете какво ми е било през всичките тези години — обажда се Карина Бьорнлунд откъм компресора. — В непрекъснат страх някой да не научи за връзката ми с тия глупаци. Но не е ли нормално на младини? Човек си мисли всякакви идиотщини, забърква се с лоши компании.
Йоран Нилсон се опитва да седне, но издава тихичък звук и пада обратно на пода.
— Май съм си счупил бедрото — шепне той и Аника си спомня счупеното бедро на баба си през оная зима с толкова обилен сняг.
— Ще ида да потърся помощ — казва тя и в следващия момент усеща клещите на ръката му около китката си.
— Къде е Карина? — промълвя той с помътнял поглед.
— Тук е — отвръща Аника тихо, като се извърта изпаднала в ужас, освобождава се и става. — Иска да говори с вас — казва тя на министъра.
— За какво? Нямаме нищо за казване.
Гласът на Карина Бьорнлунд е тъничък и носов. Тя прави няколко колебливи крачки към мъжа и Аника забелязва обилно кръвотечение от ноздрите й. Пространството между устата и очите е синкаво и подуто. Аника среща погледа й, пълен с объркването, което сама изпитва, и в душата й лумва топло пламъче: не е сама, не е сама.
— Останете при него — казва Аника и министърът приближава плахо проснатия мъж, но когато се надвесва над него, той неочаквано писва.
— Не искам кръв — задъхва се Йоран. — Махнете тази кръв от мен.
Нещо дава на късо в главата на Аника. Ето го проснат тук — масовия убиец, професионалния ликвидатор, терориста на пълно работно време, лежи и хленчи като малко дете. Устремява се към него и го сграбчва за палтото.
— Не ти харесва видът на кръв, така ли, копеленце? Но да избиеш толкова народ може?
Главата му висва назад, очите се затварят.
— Аз съм войник — казва той лаконично. — У мен няма дори частица от вината, която тежи върху водачите на свободния свят.
Очите й се насълзяват.
— Но защо Маргит? Защо момчето?
Той поклаща глава.
— Не бях аз — шепне мъжът.
Аника вдига поглед към Карина Бьорнлунд, застанала по средата на помещението със смаяно лице.
— Лъже — казва тя. — Разбира се, че е той.
— Аз нанасям удари само срещу врага — възразява Йоран Нилсон. — Не закачам приятели и невинни.
Аника се взира в измъченото лице на този мъж, пълно с апатия и липса на интерес, и разбира: става й кристално ясно, че казва истината.
Не ги е убил той. За какво му е да убива Бени Екланд, Линус Густафсон, Курт Сандстрьом или Маргит Акселсон?
Кой тогава?
Тресе се цяла. Изправя се върху изтръпналите си крака и тръгва неуверено към изхода.
Вратата е затворена. Неподвижна. Непреодолима.
Спомня си катинара отвън и прозрението я удря като с юмрук: Ханс Блумберг ги е заключил.
Затворена е в ледена кутия заедно с трима други: двама ранени, а третият — пиян като кирка.
Ханс Блумберг, казва си тя, нима съществува макар и малка възможност?
В следващия момент тунелът се стоварва отгоре й с цялата си тежест, с всичките си тръби под тавана, а върху гърба си усеща тежестта на динамита. Някъде в далечината плаче жена, хрипти и вие от болка и отчаяние, и тя осъзнава, че това е министърът на културата, Карина Бьорнлунд, че не е сама, не, не е сама.
Обръща гръб на мисълта за тунела и се вкопчва в действителността. Не трябва да се отпуска, защото стори ли го — умира.
Толкова е студено, боже мой, колко може да изкара човек при такива условия?
Дишането й се успокоява. Няма непосредствена опасност за живота й. С поларното яке може да изкара и цялата нощ, ако се наложи. Министърът е с коженото си палто, но мъжете са за окайване. Клепачите на пияницата вече висят като парцали — няма да изкара и час. Терористът е по-топло облечен, но се е проснал направо върху пода, който наподобява леден блок.
Трябва да се измъкнем час по-скоро навън. Още сега. Но как?
Мобилният!
Тя почти надава вик на триумф, когато напипва телефона и го измъква навън.
Няма сигнал.
Вдига го на светлината от свещта, обхожда всички ъгли. Няма и помен от сигнал. Въпреки това опитва да набере номер. Нищо.
Само без паника.
Мисли!