Министърът също има телефон. Беше й звъняла на него преди няколко часа.
— Проверете дали имате връзка — казва тя.
— Какво?
— Телефонът ви! Имате мобилен. Нали ви звънях по него, не помните ли?
— А, да.
Министърът рови внимателно в задната част на черната кожена чанта, изважда мобилния телефон, включва го и въвежда пинкод, всичко това с много усилия и пуфтене, сетне го вдига високо във въздуха.
— Няма сигнал — съобщава жената изненадана.
Аника закрива лице с длани, усеща как студът започва да хапе кожата.
Всичко е наред, казва си тя. Нали вече се обадих в полицията. Те ще пристигнат всеки миг.
Насочва вниманието си към министъра. Жената е насинена, напълно извадена от равновесие. Поглежда към алкохолика, към устните му — тъмносини на светлината от свещта. Трепери от студ в тънкото си яке.
— Значи така — обажда се Аника в усилието да разсъждава логично. — Да приемем нещата каквито са. Тук има ли някаква завивка? Найлон, нещо изолиращо?
— Къде се дяна Ханс? — интересува се Ингве.
— Заключил ли е вратата? — обажда се Карина Бьорнлунд.
Все още разтреперана, Аника прави бърза инвентаризация на неголямото прашно помещение: няколко ръждиви консервени кутии, купища боклук и скелет от плъх.
— Не може да е заключил — обажда се пак министърът на културата и отива да провери лично. — Ключът е у Йоран.
— Катинарът се заключва само с щракване — отвръща Аника. — Що за място е това впрочем?
Опипва стените, вижда, че прозорците са заковани с груби дървени талпи, спомня си металните капаци отвън.
— Изоставено е от четирийсет години — отговаря Карина Бьорнлунд. — Баща ми работеше в железниците и ме е водил тук като дете.
— За какво служи?
— Компресорна станция. Построиха нова при реконструкцията на линията. Как ще се измъкнем?
— Няма ли някакви инструменти наоколо? — пита Аника.
— В капан сме — отвръща Карина Бьорнлунд. Очите й са така подути, че почти са се затворили. — Господи, как ще излезем от това място?
Ясно е, че тук няма да намери никакви инструменти. Ако изобщо е имало такива, те са били изнесени преди години. Стените са солидни, вратата не може да се разбие.
— Трябва да се движим непрекъснато — казва Аника. — Да поддържаме топлината си.
Тя преглъща, усетила пъплещата отвътре паника. Ами ако полицията не дойде? Ако този Карлсон, диспечерът, я е забравил?
Тя пропъжда тази мисъл и приближава вонящия на граниво мъж под плаката на Мао. Дишането му е повърхностно и хрипливо. От ъгълчето на устата се точи слюнка.
— Йоран — проговаря Аника, като прикляка до него и се бори с гаденето. — Йоран Нилсон, чувате ли ме?
Разтърсва рамото му и мъжът й отправя празен поглед. Долната му устна потръпва от студ.
— J’ai tres froid * — шепне той.
47
— Je comprends * — отвръща тихичко Аника и се обръща към министъра. — Карина, елате при Йоран, прегърнете го и завийте с полите на коженото палто.
Министърът на културата започва да отстъпва, докато се свира в ъгъла зад компресора.
— Дума да не става — заявява тя. — За нищо на света. Толкова неприятности ми е навлякъл на главата.
Аника поглежда мъжа до себе си, восъчната му, бледа кожа, треперещите ръце. Не е ли най-добре да го остави да умре? Не заслужава ли точно това?
Оставя Йоран Нилсон да си лежи и отива при мъжа, който се е облегнал на стената.
— Ингве? — вика го тя. — Така ли се казвате?
Мъжът кимва и пъхва длани под мишниците, за да ги стопли.
— Елате при мен — казва му тя и разтваря поларното яке. — Елате и се притиснете до мен. Ще се поразходим малко.
Той поклаща глава непреклонно и притиска още по-здраво почти празната бутилка към гърди.
— Е, недейте тогава — примирява се Аника, като затваря якето и поглежда министъра.
— Той е въоръжен — казва Карина Бьорнлунд. — Бихме могли да разбием вратата с изстрели.
Аника поклаща глава.
— Вратата е от стомана. Куршумите ще рикошират в помещението и могат да ни убият. Освен това трябва да уцелим катинара откъм външната страна, за да се освободим.
— Ами прозорците?
— Същата работа.
Да им каже ли, че е звъняла в полицията? Как ли ще реагират?