— Ти, жалко помиярско репортерче — съска тя, завряла окървавено лице в носа на Аника. — За каква се мислиш?
Аника не се огъва, а я поглежда право в кървясалите очи.
— Не си ли спомняте? — пита тя. — Вече сме се срещали. Отдавна, преди близо десет години.
— Не помня.
— Търсих ви за коментар по повод пътуването на Кристер Лундгрен до Талин вечерта, когато бе убита Юсефин Лилеберг. Съобщих ви какво е станало с изгубения архив. Казах ви, че изнудват правителството да извърши нелегален износ на оръжие, и ви помолих да предадете въпросите ми на търговския министър. Само че вие не сте отишли при него, а право при министър-председателя, нали?
Карина Бьорнлунд е бяла като платно, вторачила се е в нея така, сякаш вижда призрак.
— Вие ли бяхте?
— Използвахте информацията, за да получите министерския пост.
Министърът на културата поема шумно въздух, неочаквано си възвръща цвета на лицето.
— Как се осмелявате! — крясва тя. — Ще ви дам под съд заради това!
— Защо се нервирате толкова от един обикновен въпрос?
— Защото идвате тук с подобни чудовищни инсинуации. Излиза, че съм се натресла на премиера в правителствената резиденция, чак в Харпсунд, за да си изпрося министерско кресло!
— А — реагира Аника, — значи там го спипахте? А той как го прие? Много ли се ядоса? Или наистина е толкова прагматичен, колкото разправят хората?
Карина Бьорнлунд замълчава, а очите й ще изскочат от орбитите си.
Миг по-късно в тишината експлодира празната бутилка на Ингве, запокитена в бетонния под, и се пръсва на хиляди парченца. Алкохоликът се хлъзва по стената и пада в несвяст на пода.
Аника най-после откъсва поглед от министъра на културата и хуква към пияницата.
— Ей! — виква тя и го плясва леко с ръкавица по бузата. — Ставайте веднага!
— К’во? — примигва мъжът.
Разтваря якето, грабва Ингве под мишниците и го вдига на крака.
— Дръжте се за мен — казва тя, като едновременно го загръща и обхваща с ръце през гърба. Дъхът на мъжа е влажен и топъл в шията й. Толкова е кльощав, че, кажи-речи, може да закопчае якето зад гърба му.
— Можете ли да движите крака? Трябва да ходим.
— Тази работа няма да ви се размине — обажда се министърът на културата, но Аника не й обръща внимание; мобилизирала е цялата си енергия, за да поведе пияницата в злокобен, леден танц.
— Кой от двамата сте? — пита тихичко тя. — Лъва или Тигъра?
— Лъва на свободата — отвръща мъжът през тракащи зъби.
— А къде е Тигъра?
— Де да го знам — отвръща почти заспал пияницата.
— Имал е достатъчно ум в главата да не дойде — отбелязва Карина. — Винаги е бил по-умен от нас всичките.
Неочаквано край стената се чува шум: Йоран опитва да се изправи, приритва със здравия си крак, облещва очи от усилие да се съблече.
— C’est tres chaud * — промълвя той и се свлича отново.
— Облечете се веднага — заповядва Аника и се опитва да отиде към него, само че алкохоликът я прегръща здраво и не я пуска.
— Чувате ли ме, Йоран, незабавно се облечете.
Но мъжът се търкаля под лика на Мао, краката му потръпват, преди да застинат напълно. Унася се в сън. Гърдите му пърхат едва забележимо под ленена риза с цвят на слонова кост.
— Помогнете му — обръща се Аника към Карина. — Поне му облечете палтото.
Жената поклаща глава и в същия момент свещта угасва.
— Запалете я пак — обажда се Аника и сама долавя страх в гласа си.
— Изгоряла е — казва Карина. — Не е останал парафин.
С мрака настъпва тишина, а студът става по-остър и сух.
Аника отваря широко очи, но не вижда абсолютно нищо. Витае в празно, леденостудено пространство, обзема я чувство на непостижима самота. Със сигурност на този свят няма нищо по-лошо. Няма по-страшно от самотата.
— Трябва да се движим непрекъснато — напомня тя. — Карина, не оставайте на едно място.
Но Аника чува как министърът се свлича на пода и заридава неудържимо в ъгъла.
Жената стене, плаче, вие и се лигави. Аника и Ингве се движат все по-бавно в леденостудения фризер. Тя държи треперещия мъж в обятията си, усеща как крайниците му натежават, как дишането се затруднява и стяга още по-силно прегръдката с вдървените си ръце.