Отговорността за другите, казва си тя, вперила очи в мрака. Нищожни сме без някого до себе си. А в съзнанието й изплават меките черти на Елен и Кале, усеща копринената топлина на кожата, сладкото им ухание.
Скоро, скоро ще си бъда пак при вас.
Малко по малко министърът на културата се успокоява. Риданията й заглъхват. Настъпилата тишина е по-дълбока отпреди. Минават няколко секунди, преди Аника да осъзнае каква е причината.
Дишането на Йоран Нилсон е секнало.
Тази мисъл възпламенява ума й. Пръстите я засърбяват като луди, надига се някакъв шум. Паника.
Миг по-късно Ингве висва като пране в ръцете й, краката му омекват, отпуска глава върху рамото й.
— Да не си посмял! — крясва тя в ухото на мъжа. — Няма да умираш! Помощ! Помогнете!
Няма сили да го задържи изправен. Той се свлича на купчина в краката й, а тя изключва напълно.
— Помощ! — крещи Аника с цяло гърло. — Помогнете!
— Няма никой — срязва я Карина Бьорнлунд.
— Помощ! — пищи Аника, като се препъва към мястото, където смята, че е вратата, за да налети право върху компресора и да удари коляното си в него. — Помощ!
Някъде отдалеч долавя неясни гласове и, аха, да реши, че това е нова атака от ангелски гласове. Говор, викове, определено човешки гласове, а миг след това по вратата се тропа силно.
— Ало? — провиква се мъжки глас отвън. — Има ли някого?
Завърта се на пети и напряга очи в мрака по посока на гласа.
— Да! — вика високо Аника и се стоварва върху Ингве. — Да! Заключени сме. Помогнете!
— Ще трябва да отрежем катинара — отвръща мъжкият глас. — Колко души сте вътре?
— Четирима, но мисля, че един мъж е мъртъв. Втори е на път да заспи. Вече не мога да го държа буден. Побързайте!
— Ще донеса инструменти — казва мъжът и в същия миг Карина Бьорнлунд идва на себе си.
— Не! — крясва тя. — Не ме оставяйте тук! Трябва да изляза веднага!
Аника намира опипом мястото, където лежи Ингве и диша едва чуто. Прокарва пръсти през рошавата му коса, а после стисва зъби, ляга до него и придръпва тялото му връз своето, като завива и двамата с поларното яке.
— Не умирай — шепне тя и го полюлява, сякаш е малко дете.
Лежи така, докато чува шум от оксижен, който прерязва катинара, а сетне вратата се отваря и право в очите й блясва електрически лъч.
— Вземете първо него — обажда се Аника. — Мисля, че е на края на силите си.
Миг по-късно мъжът е махнат от нея, положен е на носилка и изчезва от погледа й за броени секунди.
— А вие как сте? Можете ли да се изправите?
Поглежда нагоре, но вижда единствено неясен силует на полицай.
— Добре съм — отвръща Аника и става на крака.
Инспектор Форшберг я гледа изпитателно.
— Ще трябва да отидете в болницата за преглед — казва той. — Когато бъдете в състояние да говорите, ще трябва да дойдете в участъка.
Аника кимва, внезапно онемяла. Посочва Йоран с ръка и забелязва, че тя трепери.
— Премръзнали сте, тресете се цялата — отбелязва Форшберг.
— Мисля, че е умрял — шепне Аника.
Санитарите се връщат и отиват при Йоран Нилсон, проверяват за дишане и пулс.
— Май кракът му е счупен — казва Аника. — Много е болен. Каза, че ще умре съвсем скоро.
Вдигат мъжа на носилка и бързо го изнасят от помещението.
От сянката се появява Карина Бьорнлунд, облегната върху един санитар. Лицето й е цялото в сълзи, носът продължава да кърви.
Аника се взира в подутото лице, за да го запомни.
Карина Бьорнлунд спира до нея и прошепва толкова тихо, че никой друг да не чуе:
— Сама ще разкажа всичко. Можете да забравите вестникарската сензация.
След това министърът се отправя към прожекторите, полицейските коли и линейките.
48
Инспектор Форшберг обитава претъпкан и разхвърлян кабинет на втория етаж в чудовищна постройка, заета от полицейското управление. Аника дреме на един от столовете, но подскача, когато вратата се отваря внезапно.
— Съжалявам, задето се наложи да чакате. Без мляко и захар — казва полицаят, като оставя димяща пластмасова чаша върху бюрото пред нея, след което го заобикаля и сяда на въртящия се стол.
Аника хваща чашата, опарва ръце и духа над тъмната течност. Отпива внимателно. Кафе от автомат — най-гадното възможно.