— Това сега разпит ли е? — пита тя, като оставя чашата.
Форшберг рови из едно чекмедже и не отговаря.
— Да го наречем разпит на свидетел. Къде ли съм го заврял? А, ето го!
Измъква портативен магнетофон и кълбо кабели, изправя се, поглежда Аника в очите и се усмихва.
— Не сте чак толкова замръзнали, все пак. — Задържа погледа й.
Тя отвръща очи.
— О, напротив. Само че съм се научила от горчив опит да се обличам дебело. Как са останалите?
— Рагнвалд е мъртъв, както правилно предположихте. Ингве Густафсон е в интензивното, телесната му температура бе спаднала до двайсет и осем градуса. Но ще прескочи трапа. Знаехте ли, че е баща на Линус, убитото момче?
Аника вдига поглед към полицая, в гърлото й се свива буца и тя поклаща глава.
— А Карина Бьорнлунд?
— Закърпиха й лицето, но има премръзнали места по краката. Какво всъщност се случи?
Накланя се напред и включва магнетофона.
— Добре — отвръща Аника. — От самото начало ли?
Той я поглежда замислено, после извръща лице и диктува личните й данни:
— Разпит на свидетелката Аника Бенгтзон от Хантверкаргатан трийсет и две, Стокхолм. Място: кабинетът на следователя. Начало…
Поглежда часовника си.
— … двайсет и два и петнайсет. Как се озовахте в изоставеното компресорно помещение в близост до „Шведска стомана“ в Люлео тази вечер?
Тя се прокашля, обърнала лице към микрофона, оставен върху записка от шефа на Националната полиция.
— Исках да интервюирам министъра на културата, Карина Бьорнлунд. По една случайност попаднах на нея край летище Калакс и я проследих.
— Да я интервюирате — повтаря инспекторът с усмивка. — За какво по-точно?
Опитва да се усмихне в отговор, но установява, че е прекадено изтощена.
— Въвеждането на новия правилник за библиотечната дейност.
Той запазва мълчание за известно време; размишлява върху чутото, после се навежда над бюрото и изключва магнетофона.
— Така по-добре ли е? — пита я полицаят, като смига заговорнически.
Тя кимва и посяга към пластмасовото кафе за втори опит.
— Какво стана?
— Нека да бъдем наясно от самото начало — казва тя, като отпива от кафето и потиска инстинктивна гримаса, преди да зареже чашката окончателно. — Аз съм журналист. Всички мои източници се ползват от закрилата на закона. Вие представлявате официален орган и ще престъпите закона, ако направите опит да установите какво знам и от кого съм го научила.
Мъжът престава да се усмихва.
— Аз пък имам случай за разследване. Ще ми кажете ли защо изобщо сте дошла в Люлео?
— По работа. Реших да се свържа с министъра на културата и да я попитам за отношенията й с Рагнвалд. От звуците по телефона установих, че се намира на летище Калакс и тръгнах да я търся.
— Защо?
— Тя не пожела да обсъжда каквото и да било по телефона, ако мога да се изразя по този начин.
Полицаят кимва и записва нещо.
— След което министърът на културата е тръгнала да се поразходи из гората, а вие сте я последвали.
Аника кимва.
— До Льовскатан стигнах с кола под наем. Все още си е там.
Форшберг посяга за някакъв лист и чете със свити вежди:
— Тук имам доклад, според който лице с вашето име се е свързало с дежурния диспечер в петнайсет часа и дванайсет минути, за да съобщи, че издирван от нас мъж се намира в някаква тухлена постройка с неясно местоположение, но близо до виадукт. Това говори ли ви нещо?
— Вашият диспечер не може да се нарече точно Айнщайн — отвръща Аника, осъзнала внезапно, че мръзне с цяло тяло, независимо от целия труд на докторите в болницата. — Положих максимум усилия да му обясня за какво става дума, но май нямах особен успех.
Инспекторът изучава доклада.
— Заявителят, тоест вие, тук е описан като силно объркан и изпаднал в истерия.
Аника свежда поглед към ръцете си, сухи, напукани и зачервени, без да отговори.
— Как успяхте да идентифицирате Йоран Нилсон?
Тя свива рамене с все така сведен поглед.
— Карина го нарече Йоран, а пък аз знаех, че са били близки в миналото.
— А револверът, който получихме от вас? Той ви го даде доброволно, така ли?
— Измъкнах го от джоба му, след като припадна на пода…