У дома, казва си тя. Най-после у дома.
Стаята е разположена в края на левия коридор. Той се поклаща леко ту насам, ту натам. Два пъти се налага да протяга ръка към стената за равновесие.
Намира стаята, пъха електронната карта в процепа, изчаква тихичкото писукане и светването на зеления диод.
Приветства я уютно жужене. Тънички ивици светлина се процеждат през завесите на прозореца. Нейният земен рай. Затваря вратата зад гърба си; тя щраква с добре смазан механизъм. Пуска чантата на пода и пали осветлението.
Върху леглото й седи Ханс Блумберг.
50
Замръзва на място. Тялото й се вкочанява до степен да не може да си поеме дъх.
— Добър вечер, млада госпожице — приветства я архиварят с насочен към нея пистолет.
Тя се вторачва в мъжа със сива жилетка и дружелюбен израз на лицето, мъчи се да раздвижи мозъка си.
— Ама че се забавихте и вие. Вися тук от часове.
Аника отлепя стъпало и прави крачка назад; търси опипом дръжката на вратата.
Ханс Блумберг става прав.
— И през ум да не ви минава, скъпа моя. Адски ме сърби показалецът тази вечер.
Аника спира и отпуска ръка.
— Вярвам ви — казва тя с писклив гласец. — Досега не сте се поколебавали нито веднъж.
Усмихва й се.
— Самата истина. Къде са парите?
Обляга гръб върху вратата.
— Какво?
— Парите. Наследството от Дракона.
Мозъкът й заработва на висока скорост, мислите нахлуват като порой, целият ден преминава през съзнанието й, образи, емоции, изводи.
— Какво ви кара да мислите, че има пари, и от къде на къде аз ще знам нещо за тях?
— Мъничката Аника, детективът любител, дето дебне из храстите. Че кой друг, ако не тя, ще знае нещо по въпроса?
Мъжът й отправя подкупваща усмивка. Тя го гледа право в очите.
— Защо? — пита Аника. — Защо убихте онези хора?
Той замълчава, свел глава на една страна.
— Ами това си е война — отвръща най-накрая. — Вие сте журналистка, нима е убягнало от вниманието ви? Война на терор. Това предполага въоръжено насилие и от двете страни, не мислите ли? — Усмихва се доволно.
— Идеята не е моя — продължава той. — Най-неочаквано се оказа напълно в реда на нещата да се елиминират диктатори и мними авторитети, а такива по света колкото щеш.
Продължава да я наблюдава с усмивка.
— Като журналист, Аника, трябва да знаете старата поговорка „Копай под краката си“. Материал за писане има навсякъде. Защо да търсиш вода в сухо дере? Същото се отнася и до мнимите авторитети — защо да ги търсиш надалеч, след като ги има и под носа ти?
— И Бени Екланд ли бе от тях?
Ханс Блумберг прави няколко стъпки назад и отново сяда на леглото, като й прави знак с оръжието да заеме стола пред бюрото. Тя се подчинява, преодолява пространството до там, сякаш е запълнено с гъста течност, и пуска якето на земята.
— Не сте разбрали — продължава архиварят. — Ханс Блумберг е само псевдоним. Истинското ми име е Черна пантера. Никога не съм бил нещо друго.
Подчертава думите с важно кимване. Аника трескаво търси нишка, за която да се хване и да го разприказва.
— Това не е съвсем точно — казва тя. — Постарали сте се доста, за да влезете в кожата и на Ханс Блумберг, не е ли така? Всички онези дописки за областната управа, дето все ги публикуват най-долу на двайсет и втора страница…
Лицето му за момент се сгърчва от гняв.
— Това бе начин да се прикривам до завръщането на Дракона. Той обеща да се върне, а това е сигнал.
Усмихва се отново.
— Бени се погрижи да ме тикнат в архива. Не че му се сърдя, защото в крайна сметка печеля аз.
Аника се бори с пристъп на гадене.
— Но защо момчето?
Ханс Блумберг поклаща печално глава.
— Срам и позор е, че се наложи да умре, но на война си патят и невинните.
— Защото ви е познал, нали? Посещавали сте това семейство като приятел…
Ханс Блумберг отвръща с мълчалива усмивка.
— Ами Курт Сандстрьом? — пита отново Аника, а в гърдите й леденее страх, който притиска пикочния й мехур.
— Мним авторитет. Предател.
— Откъде го познавате?