Аника кимва и се облича. Излизат от стаята. Коридорът се люлее както преди. В асансьора архиварят застава толкова близо, че усеща допира на гърдите му до своите.
— Откъде разбрахте коя е стаята ми? — пита Аника, вдигнала лице към неговото.
— Очарователното ти шефче ме осведоми. Янсон беше, ако не се лъжа, нали?
Кабината спира с раздрусване.
— Вървя точно зад теб — предупреждава архиварят. — Ако бъдеш добро момиче, младата дама от рецепцията ще има възможност да остарее.
Приближава я още повече, а ръцете му се плъзват в джобовете на якето й, а сетне надолу, към слабините.
Аника отваря вратата с ритник.
Той бързо издърпва ръце от джобовете, а в едната държи мобилния й.
— А сега тихо и кротко — прошепва мъжът.
Излизат във фоайето. Линда, администраторката, надниква през вратата към кухнята с телефонна слушалка до ухото и им се усмихва приветливо.
Обади се в полицията, опитва да й внуши Аника, вперила в нея огнен поглед. Обади се в полицията! Обади се в полицията!
Но младата жена им махва с ръка и се прибира в стаичката зад рецепцията, все така с телефонната слушалка в ръка.
— Сега навън — съска Ханс Блумберг.
Студът захапва кожата й. Отново усеща допира на дулото в гърба си.
— И на дясно. — И тя завива, тръгва с несигурна крачка по тротоара. Двамата отминават колата й с милионите на Рагнвалд в багажника. Ханс Блумберг я дърпа за ръката към старичък пасат, паркиран пред някаква книжарница.
— Отключена е. Влизай вътре — заповядва той.
Аника прави каквото й е казано. Седалката е леденостудена. Блумберг заобикаля колата и заема шофьорското място.
— Откъде я откраднахте? — интересува се Аника.
— От Пуршьон — отвръща Ханс Блумберг, докато пали двигателя.
Тръгват към брега, а после завиват покрай железопътната линия. За трети път днес Аника прекосява индустриалната зона на Льовскатан.
— Как влязохте в стаята ми? — пита тя, загледана в огледалото над главата си. Далеч отзад, много далеч, се забелязва светлина, която нараства.
Архиварят се изсмива късо.
— Приеми го като безобидно хоби — обичам да прониквам навсякъде и го мога. Друго да те интересува?
Тя затваря очи и се замисля.
— Защо всеки път убивате по различен начин?
Той свива рамене. Натиска спирачката при пътния знак и проточва шия напред, към стъклото.
— Исках да експериментирам разнообразни способи. В тренировъчния лагер през лятото на шейсет и девета Дракона ме назначи за върховен командващ. Аз щях да ръководя въоръжената борба. Цяло лято усвоявахме различни хватки, различни начини за отнемане на живот. През изминалите години поддържах живи интереса и формата си. Докъде можем да стигнем с колата?
— До виадукта — отговаря Аника, като хвърля за пореден път поглед към огледалото. Светлината е близко. — Маргит Акселсон е получила предупреждение след изчезването на Дракона. Ти получи ли?
Архиварят се засмива, този път по-гръмогласно.
— Ами че аз ги пращах, бе, моето момиче. Всеки получи своето.
— А пръстите чии бяха?
— На едно момченце, загинало при автомобилна злополука. Промъкнах се в моргата и ги отрязах. Няма място за притеснения — не му трябваха повече.
Аника извръща поглед към прозореца и чака да се съвземе.
— Но защо ги убихте чак сега? Какво чакахте толкова години?
Обръща поглед към нея усмихнат.
— Въобще не ме слушаш какво ти говоря. Революцията настъпи едва сега. Сигналът е завръщането на Дракона. Той сам го каза, преди да замине, и ето че е тук.
— Йоран Нилсон е мъртъв.
Ханс Блумберг вдига рамене.
— Е, всички мними авторитети умират рано или късно.
Спира колата, изключва от скорост и вдига ръчната, без да гаси двигателя на краденото возило. Поглежда Аника, внезапно станал много сериозен.
— Дракона обеща да се завърне и аз знаех, че това ще се случи. През цялото време го очаквах. Имал съм моменти на слабост и колебание, разбира се, но в крайна сметка спечелих.
— Наистина ли си вярвате?
Удря я през лицето с длан.
— Сега, значи, отиваме да намерим онази кутия — казва той, като се пресяга да отвори нейната врата. Задържа за миг ръка върху стомаха й.