— Това е резултатът от цял живот работа на Рагнвалд — казва комисарят. — Той е убивал хора за пари през всичкото време, но не ги е използвал да направи живота си по-приятен. Точно заради това не са успели да го заловят. Трупал е всичко в трезора на своя лекар и го е изпразнил едва преди месец.
Аника поглежда отново през прозореца.
— Господи — казва тя. — Какво ли е станало с тях.
— Може да ги е изпуснал някъде. В някоя трансформаторна кутия например.
— Например. Но надали някога ще узнаем със сигурност.
Комисарят се засмива, признал поражението си.
— Знаеш ли колко бяха?
— Около дванайсет милиона, предполагам.
— Близо четиринайсет. Сто двайсет и осем милиона крони.
— А така.
— Никой не е съобщавал за изгубени пари. Ако собственикът не се появи до шест месеца, отиват при онзи, който ги е намерил.
— Обаче? — пита Аника.
— Обаче — отговаря Q, — тъй като областният прокурор в Люлео подозира, че са резултат от престъпна дейност, възнамерява да ги конфискува.
— Кофти — отбелязва Аника.
— Чакай малко, не съм свършил. Понеже не предявяваш претенции за цялата сума, прокурорът реши да ти даде обичайните десет на сто възнаграждение.
Вагонът, а и целият свят притихват начаса. Пред очите на Аника профучават мол и градински център.
— Вярно?
— Ще се наложи да изчакаш половин година. След това са твои.
Аника пресмята наум, препъва се из нулите.
— Ами ако някой си ги поиска?
— Ще се наложи да описва в какво са били сложени, приблизително кога и къде са изгубени и, естествено, какъв е произходът на парите. Ти обичаш ли пари?
— Не особено — отвръща Аника. — Вълнуващо е само когато ти липсват.
— Така си е.
— Между другото — променя темета Аника, като разгръща вестника до себе си, — кой каза, че Блумберг е взривил самолета?
— Той лично. Защо? Ти на друго мнение ли си?
Аника си представя Торд Акселсон и неговото лице, посивяло от пазените цял живот тайни.
— Не-не — бърза да отговори тя. — Мислех си само как всичко си застава по местата…
— М-да — отвръща и затваря.
И Аника остава с телефонната слушалка в ръка.
Дванайсет милиона и осемстотин хиляди. Крони. Почти тринайсет милиона. Тринайсет. Милиона. След шест месеца. Възможно ли е някой да поиска парите? Възможно ли е? Кой ще е в състояние да опише сака, обстоятелствата?
Рагнвалд и тя самата — никой друг.
Тринайсет милиона крони.
Звъни на Ане Снапхане.
— Как изглежда в крайна сметка тоя апартамент на Артилеригатан?
Ане въздъхва, току-що събудена.
— Кое време е?
— Нещо и четвърт. Изискан ли е?
— Пълна порнография. Получих оргазъм още на влизане в сградата.
— Направи им оферта. Можеш да вземеш четири милиона назаем от мен. Намерих цяла камара пари.
— Задръж така, че ми се пикае…
Аника чува слушалката да тропва върху нощното шкафче отсреща и отправя поглед към щръкналите тухлени фасади на същинския център, с неговите тесни, претъпкани улички, с пешеходци, щъкащи сред автомобилни газове.
— Влакът пристига на Централната гара в Стокхолм след три минути — съобщава металически глас.
Аника облича поларното яке.
— Та какво казваше? — пита Ане, върнала се отново при телефона.
— Виж какво, нямах намерение да бия тъпана, но към средата на лятото ще получа награда в размер на няколко милиона заради намерени и предадени пари. Можеш да разчиташ на четири милиона от тях за преместването си в Йостермалм.
Прехапва устна и чака. Не е нужно някой да знае каква точно сума ще получи.
По линията се носят шумове.
— Ти не си наред, нали ти е ясно?
Влакът забавя ход, приближил гарата.
— Добре — казва Аника. — Тогава аз ще го купя, а ти ще го вземеш под наем от мен.
— Виж какво — казва Ане Снапхане, — не мога да приема подобно нещо.
Аника се изправя и мята чанта през рамо.
— Значи, не си чела вестници днес?
— Че нали току-що ме събуди.
— Вечерна поща съобщава, че Карина Бьорнлунд не възнамерява да подаде оставка. Иска да си остане министър.
— Какво говориш?
— Това обаче не отговаря на истината — продължава Аника и напряга тялото си при спирането на композицията, — тя се оттегля още утре.