Следващата мисъл го връхлита изневиделица: Няма друга като Аника.
Съзнанието за това кара гърлото му да се свие от нещо, което би могло да се нарече щастие.
Аника седи пред кабинета на Андерс Шюман с усещането, че пропада нанякъде. Откъм новинарската редакция се носят приглушени, слаби звуци. Дневната смяна си е отишла, а нощната още не се е окопитила напълно. Намаленото осветление в коридорите хвърля неравномерни, танцуващи сенки.
Нейното работно място. Стабилна структура, от която и тя е част.
— Можеш да влезеш — съобщава секретарката на Шюман.
Аника се изправя неуверено, влиза в кабинета на главния редактор и затваря плътно вратата зад себе си.
Главният е зад бюрото, чете някаква разпечатка. Лицето му е зачервено, а вратът изглежда потен. Аника прави няколко предпазливи крачки напред, хвърля поглед към разпечатката. Нейната статия, разбира се. Сяда с изправен като дъска гръб.
— Какви игрички играеш? — пита главният, без да вдига глава, с усилие да прозвучи насмешливо, но загрижено.
Тя го гледа втренчено, усещането за пропадане още е с нея, умора пулсира из цялото й тяло.
— Написала съм статия, която излиза в утрешния брой — отговаря Аника с безизразен глас.
Той взема химикалка и започва да почуква с нея върху листа.
— Сигурно няма да те изненадам, ако отбележа, че нося отговорност за всичко, което се публикува в този вестник. Решението дали тази статия ще излезе, или не, е изцяло мое.
Тя преглъща с усилие.
— И?
— И аз казвам не.
— Тогава ще я занеса другаде.
— Не можеш — заявява Андерс Шюман.
— Мога като стой, та гледай — отвръща бързо тя. — От Работник няма да откажат. Те гръмнаха за корупция в правната система през петдесетте. Ще я лапнат като топъл хляб.
— Забранявам.
— Свобода на словото — напомня Аника. — Да си чувал този израз? Свободен свят, демокрация? Ако моят работодател — в дадения случай Вечерна поща — каже не на моя статия, аз придобивам правото да я предложа другаде.
Усеща пулса си да забързва. Атмосферата е заредена с неговите съмнения и неодобрение. Няколко секунди мълчание.
— Днес имах крайно неприятен разговор — проговаря най-сетне той. — Коя е София Гренборг?
Подът пропада под нея. Зяпва от изненада, а кръвта се отдръпва от лицето й.
— Какво имаш предвид?
— Откъде я познаваш?
— Колежка е на… мъжа ми.
— Аха! — реагира Шюман с пламъче в погледа. — Значи, работи с мъжа ти. В тясно сътрудничество?
Мислите нахлуват, блъскат се една в друга във вихрен танц.
— Тя ли се обади? — пита Аника и чува потресения си глас.
— Не, не тя, а шефът й от Федерацията на областните управи. Знаеш ли за какво става дума?
Тя поклаща глава с пресъхнала уста.
— Твърдят, че си се обаждала в техните отдели с инсинуации по неин адрес? Така ли е?
Аника поема дълбоко въздух.
— Получих някои сведения.
— Добре. Получила си сведения, че тази жена е подправила данъчните си декларации, че е била десен екстремист и надува служебните си разходи, така ли?
Аника прибира лакти до тялото. Разговорът не върви точно както си го е представяла.
Кимва.
— Доколко тясно е сътрудничеството им с мъжа ти?
— Не кой знае колко. Участват в една и съща работна група.
— В извънработно време? — Шюман се накланя към нея. — Често ли закъснява вечер?
Аника вдига брадичка.
— Понякога.
Тишината в стаята натежава. Аника преглъща шумно.
— Разгадали са ходовете ти — казва бавно главният редактор. — Реших, че трябва да го знаеш. Разбрали са, че просто правиш опит да я окаляш. Но те, така или иначе, ще й посочат вратата. И знаеш ли защо?
Аника го гледа объркана и потресена. Ще й посочат вратата? Уволнили ли са я? Нима ще изчезне от хоризонта?
— През пролетта се сливат със Съюза на общините — съобщава Шюман с леден глас. — Точно в момента не могат да си позволят компроматна кампания от страна на Вечерна поща. Всъщност дават мило и драго, за да избегнат подобна възможност. Една криза в доверието към тяхната институция ще сведе до нула резултатите от усилията им през последните четири години.