— Дори ако само допусна мисълта за публикуване на това нещо, край с мен, завинаги — промълвя той толкова тихо, че Аника едва го чува.
— Нима не разбираш колко много грешиш? Ако го направим както трябва, оставаш на това бюро за вечни времена. Абсолютно недосегаем.
Той вдига поглед към лицето й. Цяла бездна бушува в него, гигантска битка на сенки.
— Помисли само — продължава Аника. — Казваме нещата точно каквито са, цялата история от край до край. Как сме открили, че Карина Бьорнлунд е член на терористична група, как съм го казала на теб, а ти на председателя на борда, който, от своя страна, изпраща имейл до министъра с молба за спешна среща — разполагам с входящия номер на документа. Как се е възползвал от наученото от мен и теб, за да я изнуди, да я подтикне към внасяне на изменение в правителствен проектозакон, чиято скрита цел е ликвидиране дейността на телевизионен канал, застрашил деловите интереси на нашите собственици. Но ние разкриваме истината независимо от опасността, ти проявяваш характер, в качеството си на законно отговорен за всички публикации, поемаш изцяло риска, и ето че ставаш шеф на Асоциацията на вестникарските издатели.
— Няма да се получи — възразява той тихо.
Аника пуска тънка усмивка.
— Напротив, ще се получи. И знаеш ли защо? Защото всичко това е истина.
— Не си струва.
— Ако това не си струва, кое тогава? Ние за какво сме тук? Да осигуряваме дивиденти по акциите на собствениците, или да браним демокрацията?
— Нещата не са толкова прости.
— Бъркаш. Точно толкова прости са.
Скача от бюрото, взема чантата си и я мята през рамо.
— Тръгвам.
— Става дума само за един лайнян американски канал.
— Това няма абсолютно никакво значение.
Вижда как се спихва като продупчен балон.
— Чакай — спира я той с вдигната ръка. — Не си тръгвай още. Не говориш сериозно, нали?
Тя се олюлява лекичко.
— Напротив.
Наоколо се възцарява тишина, колосална, тежка и мрачна. Тя стои там, на половината разстояние до вратата, и го гледа, буквално вижда съмненията, опасенията и разнообразните алтернативи, които се боричкат в главата му.
— Собствениците ще изтеглят целия тираж — казва той.
— Вероятно.
— Дума не бива да се разчуе.
— Не, не бива.
— Значи, не можем да я пуснем през дежурната.
Аника не отговаря, изчаква зашеметяващият извод да се уталожи в съзнанието му.
— Цялата работа трябва да се свърши тук — продължава главният. — Ще рече, от теб и мен. Можеш ли да се справиш с предпечатната подготовка?
— Горе-долу.
Главният затваря очи и ги закрива с длани за малко.
— За колко страници говорим?
— Четири двойни — отвръща тя. — Плюс шапка и увод на първа.
Шюман мълчи цяла безкрайна минута, преди да отвори уста.
— Ще се обадя в печатницата да допълнят новините.
— Допълнителни страници?
— Осем — отговаря главният. — Мисля, че стигат.
— Можем ли да се доверим на човек в печатницата?
— На Боб. Колко бързо можеш да работиш с редакторската програма?
— Не много.
Поглежда го право в очите. В тях вижда съсредоточена решимост.
— Предстои ни дълга нощ.
— Знам — отвръща Аника.
От автора с благодарност
Това е художествена измислица. Държа да подчертая, че всички случки и действащи лица са изцяло и само плод на моето въображение. Като всеки друг обаче и аз имам спомени, опит и впечатления, от които се възползвам при необходимост.
Правя сериозни проучвания, когато пиша. Макар всеки ред да е измислен, внимавам подробностите, свързани с места, дейности или феномени, които действително съществуват, да бъдат описани максимално точно. Това означава, че много хора разпознават определени елементи, и това е напълно в реда на нещата. Всичко от тази книга би могло да се случи.
При все това на места се възползвам от правото си на автор, за да променя маршрута на автобусна линия, местоположението на някое компресорно отделение или предназначението на определени обекти.
Интериорът на военновъздушната база, която се намира в непосредствена близост с обществеността и е забранена за фотографиране, е изцяло плод на въображението ми.