Довлича се до кабинета си, набира номера на Аника и се оглежда отчаяно за чаша вино.
— Застанала съм точно пред стоманените заводи в Свартьостаден — крещи отсреща Аника. — Същинско чудовище, направо е невероятно. Как мина пресконференцията?
— Пълна свинщина — отвръща Ане с глух глас, а ръцете й потръпват. — Разкъсаха ме на парченца, а твоите момчета бяха най-гадни от всички.
— Задръж така — каза Аника. — Трябва да преместя колата, че преча на някакъв камион… Добре, бе, добре! Махам се!
Чува се звук от двигател на лека кола; Ане рови в чекмеджето на бюрото за болкоуспокояващи, но кутийката се оказва празна.
— Готово. Кажи сега какво стана — пита Аника, отново на линия.
Ане заповядва на ръцете си да мируват, сетне докосва чело с длан.
— Очакват от мен да въплъщавам всички свръхкапиталистически, войнолюбиви, американски, мултинационални и кръвопийски корпорации — при това наведнъж.
— Първо правило на драматургията — отзовава се Аника. — На злодея трябва да се даде лице. Така се случи, че ти си най-подходящата за момента. Макар да не разбирам защо са толкова сърдити.
Ане затваря внимателно чекмеджето и оставя телефона на пода, след което ляга до него.
— Не е съвсем така — продължава тя в слушалката, вторачена в светлините на тавана. Диша тежко и има чувството, че стаята се люлее. Конкурираме се с вече утвърдилите се телевизии за едничката ниша от рекламния пазар, която още не са завладели напълно — търговията със световни марки. Но това не е всичко. Не само им вземаме парите, но и ще им отмъкнем зрителите с тия напълно комерсиализирани, лайнени програми, дето ги купуваме за жълти стотинки.
— А собствениците на Вечерна поща ще го отнесат най-яко, така ли? — интересува се Аника.
— Да, понеже ще използваме цифровата ефирна мрежа.
— Как ти е главата?
Ане затваря очи и неоновите тръби от тавана се превръщат в синкави ивици върху клепачите й.
— Няма промяна — отвръща тя. — Освен това започвам и да залитам.
— Наистина ли си убедена, че е само от стреса? Няма ли как да го даваш малко по-леко? — Гласът на Аника изразява истинска загриженост.
— Опитвам се — промърморва Ане и въздъхва дълбоко.
— Миранда идва ли този уикенд?
Ане клати глава, закрила очи с ръка.
— С Мехмет е.
— Това добре ли е, или зле?
— Нямам представа — шепне Ане. — Не съм убедена, че ще мога да продължавам така.
— Разбира се, че ще можеш — заявява Аника. — Ела утре у нас. Томас е на тенис. Ще изпека малко сладки.
Ане Снапхане се изсмива и бърше очи.
След като приключват разговора, Аника продължава нататък със свит от страх стомах. За пръв път й минава през ума, че може Ане наистина да не е добре със здравето. От години хипохондричната й приятелката тича при доктор Олсон, оплаквайки се от всеки симптом, описван някога в медицинската литература, и до този момент само два пъти й се е налагало да пие антибиотици. Веднъж й предписали някакъв сироп за кашлица, а тя, след като прочита, че в него има морфин, звъни паникьосана на Аника да пита дали няма да стане наркоманка. Не успява да сдържи усмивка при този спомен.
Излиза бавно от шосето, за да поеме през жилищната част на Свартьостаден. Тук е направо друга държава или поне съвършено различен град. Нищо общо с Люлео, а и със самата Швеция. Аника почти се оставя колата сама да я води из западналото градче, изненадана от неговата атмосфера.
Естонски пейзаж, казва си тя. Полски покрайнини.
Фаровете осветяват очукани дървени фасади на външни клозети и бараки, наклонени покриви и разнебитени дъсчени огради. Сградите са малки и безформени, все едно са строени от щайги за портокали. Боята на повечето се лющи, неравно излятото стъкло на прозорците блещука. Отминава магазин с дрехи втора ръка, събирани от дарения, чийто приходи подпомагат борбата за свобода, само че за чия свобода точно, не става ясно.
Спира зад площадка за рециклиране на отпадъци и слиза от колата. Шумът от стоманолеярните се чува едва-едва в далечината. Прави няколко бавни крачки, като наднича над оградите в чуждите дворове.
— Търсите ли някого?
Някакъв мъж с вълнена шапка и работни ботуши я приближава откъм безвкусно натруфена къща, вторачен в прическата й.