Аника се усмихва.
— Просто минавам оттук и реших да спра. Удивително място.
Мъжът спира, изправя гръб.
— Така е, малко е необичайно. Стар работнически квартал от края на миналия век. Силно чувство за единение. Тук цари истински общностен дух. Рядко се случва някой да напусне района.
Аника кимва възпитано.
— Разбирам защо хората в края на краищата остават.
Мъжът измъква цигара от вътрешен джоб, пали, а после, захапал въдицата й, подхваща разговор.
— Сега си имаме и детска градина — съобщава той. — На три класа: Вилекула, Долината на тролчетата и Шумотевица. Дълги години се борихме с общината, докато отстъпят. Децата остават в училището до тринайсетгодишна възраст, но имаме и младежки клуб с високоскоростен интернет. Сега ще трябва да се борим, за да запазим къщата на бившия директор на завода. Няма отърване от тази мания да се събаря всичко.
Издишва плътен облак дим и я поглежда изпод козирката на шапката си.
— Та, за какво сте дошли тука?
— Имах среща с Бени Екланд, но когато пристигнах, разбрах, че е блъснат от кола.
Мъжът поклаща глава и пристъпя на място.
— Много гадна история — отбелязва той. — Тръгнал си човекът за къщи и така да го премажат. Всички сме поразени.
— Тук май всички се познават? — опитва почвата тя с надежда да не прозвучи прекалено настойчиво.
— За добро или лошо — отвръща непознатият. — Но най-вече за добро. Чувстваме се отговорни един за друг, а това вече рядко се среща на тоя свят…
— Знаете ли къде е станало?
— Надолу по Шепаргатан, към главния път — сочи с ръка събеседникът на Аника. — Близо до Блекис, голямата сграда край гората. Децата занесоха там цветя преди малко. Да, вече трябва да вървя… — Мъжът се отправя към водата.
Аника остава на място и гледа как се отдалечава.
Ще ми се и аз така да живея, казва си тя. Да принадлежа към нещо.
8
Мястото, където е бил блъснат Бени Екланд, е само на неколкостотин метра от Западния портал, но не може да се види оттам. Всъщност не може да се види отникъде, ако не броим един порутен жилищен блок и отдалечена на стотина метра работилница за табели. Рехава редица улични лампи, някои от които счупени, хвърля мъждива светлина върху полицейската лента, калта и снега. Отляво се вижда див шубрак, а отдясно — насип с ограда най-отгоре.
Малмвален, казва си тя. Прочутото футболно игрище.
Изключва двигателя и остава заслушана в мрака.
Бени Екланд току-що е приключил с поредица статии за тероризма. Последната публикация е за нападението над F 21. След това е прегазен тук, в най-затънтената част на Люлео.
Тя не обича съвпаденията.
Не след дълго някакъв юноша излиза от един от блоковете и бавно приближава трепкащата полиетиленова лента около мястото на инцидента с ръце в джобове. Косата му е втвърдена от твърде много гел и това развеселява Аника. Синът и, Кале, съвсем наскоро е открил удоволствията от ползването на гел за коса.
Младежът спира само на няколко метра от колата, вперил безизразни очи в малка купчина цветя и свещи отвъд загражденията.
Усмивката й избледнява при мисълта как тукашните хора приемат гибелта на Бени Екланд. Всички жалят за него. Дали някой от собствените й съседи би се затъжил така за нея?
Надали.
Пали колата с намерение да отиде до Малмхамнен. В мига, когато завърта ключа, момчето се сепва като ударено и това я кара да подскочи. С вик, които прониква чак в колата, то се втурва обратно към блока. Изчаква го да изчезне зад оградата и поема към пристанището, където е била открита откраднатата кола.
Пътят е абсолютно черен и лъжовен: отвежда я до задънена улица, преградена с голяма порта. Решава да се върне към местопрестъплението и потегля натам със скоростта на костенурка. Когато стига до табелата „Свартьостаден“, поглежда към блока и съзира силуета от щръкналите коси на момчето в най-долния прозорец отляво.
— Не исках да те стресна — казва си тя. — Какво чак толкова те уплаши?
Спира край полицейския кордон и слиза от колата с чанта в ръка. Хвърля поглед към Втора доменна, все още поразена от гледката, после се обръща на другата посока, накъдето духа вятърът. Този път води към жилищния квартал.