Аника изважда от чантата фенерче и насочва лъча му над полицейската лента. Натрупаният през последните дни сняг е покрил всяка следа, която би могла да е останала от мъртвеца. Върху ледената покривка на асфалта няма признаци някой да е набил спирачки, но и да е имало, вече са заличени.
Осветява оградата на десетина метра от мястото. Там са го намерили. Инспектор Сууп има право; с последното си движение Бени Екланд е полетял във въздуха.
Стои така, с фенерче в ръка, заслушана в далечния шум на стоманолеярните. Обръща се и отново съзира главата на онова момче този път в десния прозорец.
Може да отиде и да почука, след като и бездруго вече я бяха видели да се навърта наоколо.
Дворът е тъмен и се налага да търси пътя си с помощта на фенерчето. Прилича на бунище, а къщата е същинска съборетина. Ламарината на покрива е ръждива, боята се лющи. Загася фенерчето, прибира го в чантата и приближава обикновената входна врата. Тя води към черно като катран антре.
— Какво правите тук?
Тя се дръпва назад и отново рови в чантата за фенерчето. Гласът е дошъл отдясно мутиращ момчешки глас.
— Ей? — обажда се тя.
Чува се щракване и в антрето светва. Тя примигва, объркана за миг. Заобиколена е от тъмнокафяви стени, които сякаш ще се стоварят отгоре й. Има чувството, че таванът я притиска. Покрива главата си с ръце и извиква.
— Какво има, за Бога? Успокойте се.
Момчето е длъгнесто и слабо, обуто в дебели чорапи. Облегнало се е на врата с надпис Густафсон, очите му са тъмни и бдителни.
— Исусе — проговаря Аника, — изплаши ме.
— Не съм Сина Божи — отвръща момчето.
— Какво? — И ангелите внезапно запяват. Лято зима копнеж неутешим. — Я да млъквате! — крясва тя.
— Ти да не си малко луда? — пита момчето.
Тя се окопитва и среща погледа му. Той е изпитателен, леко уплашен. Гласовете млъкват, таванът се вдига нагоре, стените вече не се клатят.
— Понякога — обяснява Аника съм леко замаяна.
— Защо слухтиш наоколо?
Тя вади смачкана книжна салфетка от чантата и бърше носа си.
— Казвам се Аника Бенгтзон и съм журналист — представя се гостенката. — Дойдох да видя мястото, където е загинал мой колега.
Протяга ръка, момчето се поколебава, но накрая и подава своята с неохота.
— Познаваше ли Бени? — пита то, като издърпва пръстите си.
Аника поклаща глава.
— Двамата пишехме за едни и същи неща — обяснява тя. — Трябваше да се видим вчера.
Осветлението в антрето угасва.
— Значи не си от полицията? — пита момчето.
— Би ли светнал отново, моля? — казва Аника, усещайки нотка на паника в гласа си.
— Май наистина си малко лудичка — отвръща момчето, сега по-уверено. — Освен ако нямаш страх от тъмното.
— Лудичка съм. Запали лампата.
Момчето натиска ключа и лампата пак светва, за още една минута.
— Слушай — поглежда го Аника, — мога ли да ползвам тоалетната?
Момчето се колебае.
— Не бива да пускам луди жени вкъщи — казва то. — Разбираш ме, нали?
Аника не се сдържа, избухва в смях.
— Добре тогава — казва тя. — Значи ще пишкам в антрето.
Той вдига вежди и отваря вратата с ръката, която почива върху дръжката.
— Но няма да казваш на мама.
— Обещавам.
Банята е облицована с винилов тапет от седемдесетте години, украсен със стилизирани слънчогледи. Тя наплисква лице, измива ръце и прекарва пръсти през косите си.
— Ти познаваше ли Бени? — пита го, след като излиза.
Момчето кимва.
— А как се казваш впрочем?
Забива поглед в пода.
— Линус. — Гласът му успява да направи няколко салта дори и при изговарянето само на тези пет букви.
— Линус — повтаря Аника. — Имаш ли представа дали някои от сградата е видял какво се е случило с Бени?
Очите на момчето се разширяват. Прави две стъпки назад.
— Значи си полицай?
— Глух ли си? — възмущава се Аника. — Репортер съм. Също като Бени. Пишехме за едно и също. Полицията казва, че някой го е блъснал и после е офейкал. Не знам дали е истина. Имаш ли представа дали някои е чул нещо оная нощ?
— Полицаите вече идваха и питаха същото.
— И ти какво им каза, Линус?
Гласът му се извива във фалцет, когато й отговаря:
— Че нищо не съм видял, разбира се. Прибрах се у дома навреме. Нищо не знам. Трябва да си вървиш.