Пристъпва към нея с вдигнати ръце, сякаш възнамерява да я изблъска насила през вратата. Аника не помръдва.
— Има разлика между това да говориш с полицай и с журналист — казва тя бавно.
— Знам — отвръща Линус. — Който говори с пресата, може да види снимката си на първа страница.
— Всеки, който ни съобщи нещо, може да остане анонимен, ако предпочита така. Никоя власт не може да ни пита от кого черпим информация законът го забранява. Нарича се свобода на словото. Бени никога ли не ти го е казвал?
Момчето мълчи, очите му са широко отворени, пълни с недоверие.
— Ако знаеш нещо, Линус, или пък познаваш някого, които знае, можеш да ми кажеш и никой няма да разбере откъде съм научила.
— А ще му повярваш ли?
— Това не знам. Зависи от това какво ще каже, разбира се.
— Но ще го напишеш във вестника?
— Само информацията. Не и кой ми я е дал, щом той не иска да се знае.
Поглежда момчето убедена, че интуицията не я лъже.
— Не си се прибрал у дома когато е трябвало, нали Линус?
Момчето прехвърля тежестта на тялото от единия си кокалест крак върху другия, преглъща и адамовата му ябълка подскача нагоре-надолу.
— Кога трябваше да се прибереш?
— С последния автобус, единицата, пристига в двайсет и един и трийсет и шест.
— А ти какво направи?
— Има и нощна линия. Петдесет и едно отива до Мефос. За момчетата, дето работят трета смяна в стоманолеярната… Понякога вземам него, ако закъснея.
— И тогава се налага да вървиш пеша?
— Не е далеч. Пресичам линиите по пешеходния мост, а сетне по Шепаргатан…
Оглежда се и тръгва през хола към стаята си. Аника тръгва подире му. Заварва го седнал върху идеално оправено легло с кувертюра и декоративни възглавнички. Върху бюрото лежат отворени няколко учебника, има и допотопен компютър, но всичко останало в помещението е подредено по лавиците или прибрано в кашони.
— Къде беше ходил?
Той прибира крака под себе си и сяда по турски, вторачил поглед в ръцете си.
— Алекс има бърз интернет. Играхме Теслатрон.
— Къде са родителите ти?
— Мама. — Поглежда я гневно. — Само двамата с мама сме. — Отново свежда поглед. Тя е нощна смяна. Обещах й да не закъснявам. Съседите ме наглеждат и трябва да внимавам, когато се прибирам късно.
Аника гледа голямото малко момче на леглото и за миг я обхваща непреодолим копнеж по собствените й деца. Очите й се навлажняват и тя поема няколко пъти дълбоко дъх, за да прогони сълзите.
И Кале ще бъде същият след някоя и друга година. Чувствителен, умен, готин, като пале.
— Значи си взел другия автобус, нощния? — Гласът й трепва едва забележимо.
— В дванайсет и половина е на спирката. И Бени беше в него. Той познава мама. В Свартьостаден всички се познават, затова се криех най-отзад.
— Той не те ли видя?
Момчето я поглежда, сякаш е ненормална.
— Беше се налял до козирката, нали така? Иначе щеше да е с колата, нали така?
Разбира се, признава тя и го изчаква мълчаливо да продължи.
— Заспа в автобуса. Наложи се шофьорът да го събуди на Мефос. Аз се изнизах през задната врата, докато двамата се разправяха.
— Къде живее Бени?
— Отсреща, на Лаксгатан.
Прави неопределен жест с ръка, но Аника пак не успява да установи посоката.
— И го видя как тръгва към къщи от спирката?
— Да, но той не ме видя. Гледах да вървя на разстояние зад него, а и валеше здраво.
Млъква. На Аника й става горещо с ватираното яке. Без да продума, го оставя да се свлече от раменете й, после го вдига и оставя върху стола пред бюрото на момчето.
— Какво видя, Линус?
Момчето свежда още по-ниско глава и кърши пръсти.
— Имаше една кола — промълвя то.
Аника чака.
— Кола?
Той кима отчаяно.
— Волво V70, само че тогава не го знаех.
— А кога разбра?
Подсмърча.
— Беше влязъл на заден във футболното игрище, затова се виждаше само предницата. Беше се прикрил зад едно дърво.
— Но ти го видя?
Още мълчание и кършене на пръсти.
— Как?
Момчето вдига поглед, а брадичката му потръпва.
— В колата седеше някой. На ъгъла има жълта улична лампа и тя го осветяваше малко. Виждаше се ръка върху волана. Държеше го ей така.