— Мама му стара — промълвя инспекторът.
— Има и по-лошо — казва Аника. — Колата го блъснала два пъти, Екланд литнал във въздуха и паднал върху уличното платно. Колата спряла, дала на заден и го прегазила отново, а после минал и през главата му. След това шофьорът спрял — определено е бил мъж, — излязъл навън и помъкнал тялото нагоре по склона, към игрището. Там, изглежда, поизчистил трупа, а после се насочил — към как се казваше? — Шьофартшгатан, надолу към рудното пристанище. Къде е ударена колата?
— Отпред и в предното стъкло — отвръща инспектор Сууп, без да се колебае.
— Сигурно сте стигнали до заключението, че не става дума за обикновен инцидент? Черепът е премазан, гръбнакът пречупен, всички вътрешности трябва да са помлени.
— Точно така, резултатите от аутопсията излязоха този следобед. Значи някой е видял всичко?
— Да, но държи да остане анонимен.
— И няма начин да го накарате да се свърже с нас?
— Вече направих каквото можах, но с готовност ще опитам пак. Какво мислите?
— Ако казаното от свидетеля е точно, в което май нямам основание да се съмнявам, значи си имаме работа с предумишлено убийство.
Аника записва чутото дума по дума в лаптопа.
— Сещате ли се за нещо писано от Бени Екланд, което да мотивира нечие желание да го убие?
— Екланд не се плашеше от неприятности и противоречия, така че е напълно възможно. Само че не бих си вършил добре работата, ако започна да правя такива догадки. Ако казаното от свидетеля е вярно, подчертавам ако, то ясно е, че тогава ще бъдем готови да разгледаме всеки възможен мотив.
— Вие ли водите разследването?
— Не, вече отговарям само за връзките с обществеността, но пък съм точно човекът, с когото следва да разговаряте. Предварителното разследване е възложено на Андершон от прокуратурата, ако не се лъжа, но тя бе цял ден в съда, така че не вярвам да е разбрала каквото и да било до момента.
След като приключват, Аника намира дежурната стая. Тясното помещение е пълно с дълги маси и статично електричество. Вътре сварва група изпаднали в летаргия редактори, всичките с бледи лица и неуловими погледи.
— Трябва да поговорим — обръща се тя към началника на нощната смяна.
Дебелакът се изправя с учудваща лекота и я повежда през помещението, после през спортния отдел, за да отвори врата към мъничка стая, която служи за пушене.
Аника спира на прага; вонята е непоносима, независимо от наличието на ръмжаща вентилация в единия ъгъл. Мъжът пали цигара и се задавя в неудържим пристъп на кашлица.
— Оставих ги преди девет години — съобщава той, — но вчера сутринта пак запалих.
Аника пристъпва в стаята и поглежда тавана, като оставя вратата открехната. Стените започват да я притискат. Дишането и се затруднява.
— За какво става дума? — пита Пеккари, като изпуска тъжно облаче дим към вентилатора.
— Бени е бил убит — съобщава Аника с разтуптяно сърце. — Имам свидетел, който е видял всичко. От полицията потвърдиха, че казаното от него се връзва с онова, което те знаят до момента. Трябва ли да бъдем точно на това място?
Редакторът я гледа така, сякаш току-що е видял призрак; ръката му е застинала с цигарата във въздуха на път към устните.
— Много ви моля — добавя Аника, неспособна да търпи повече. Блъсва вратата и се измъква навън.
Прекосява почти празната стая на спортните редактори чак до другия й край; самотен репортер отлепя любопитен поглед от огромен дисплей.
— Здрасти — поздравява го Аника.
— Здрасти — отговаря мъжът и пак забива поглед в екрана.
— Убит значи? — шепне Пеккари в ухото й. Майтапиш ли се?
— Изобщо. Ще напиша статия за онова, което се е случило, и вие можете да я използвате както намерите за добре, но без да я давате на агенциите трябва да се възползваме от случая.
— И защо ни пускате такава аванта?
— Да го наречем солидарност — отвръща Аника, като напряга воля да усмири пулса си. — Освен това читателската ни публика не е една и съща. Не сме конкуренти можем да си сътрудничим.