— Редакцията не приема днес — сопва се жената. — Елате утре.
— Казвам се Аника Бенгтзон. Аз съм тази, която…
— Глуха ли сте? — пита жената и се изправя, видимо разтреперана. Днес сме в траур, в траур. Наш репортер е… ни напусна. Така че е затворено. Целия ден. Вървете си.
Аника е бясна.
— За Бога, всички ли са се побъркали? Простете, задето ви обезпокоих.
Обръща гръб на жената и се упътва към стълбите за редакцията.
— Ей! — виква жената зад нея. — Това е частна фирма. Върнете се.
Аника хвърля поглед през рамо и казва, колкото да не остане длъжна:
— Ами застреляйте ме тогава.
След няколко стъпала долавя звуци от нещо наподобяващо възпоменателна служба. От площадката пред главния вход има възможност да види участниците — безцветна маса посивели коси, тъмносиви сака, кафяви пуловери. Приведени гърбове, запотени вратове, атмосфера на гневно объркване, която прави хората безжизнени и мълчаливи. Въздишките сякаш им изчерпват всичкия въздух, лишават сградата от кислород.
Поемайки дълбоко дъх, тя влиза в помещението, мъчи се да остане незабелязана най-отзад, като същевременно проточва шия да види кой говори пред събраните.
— Бени Екланд нямаше семейство — казва мъжът, типичен вестникарски шеф, в тъмен костюм и лъснати обувки. — Ние бяхме неговото семейство. Имаше нас, имаше и Норландски новини.
Присъстващите не реагират на думите му, всеки е потънал в собствения си потрес и неверие, в тази невъзможност на смъртта. Тръпнещи ръце, вторачени в пода или шарещи насам-натам безутешни погледи, всеки човек е отделен остров. Репортери и фотографи от други медии са се наредили покрай стената. Веднага ги разпознава по израза на алчно любопитство; за нищо не им пука, вниманието им е привлечено от говорещия и опечалените.
— Бени бе от онези журналисти, които вече не съществуват — припява мъжът с лъснатите обувки. — Репортер, който никога не се отказваше. Винаги искаше да стигне до истината независимо на каква цена. Ние, които имахме привилегията да работим заедно с него през всички тези години, оставаме с велико наследство — споменът за възможността да познаваме такъв всеотдаен и отговорен професионалист. За Бени нямаше такова нещо като извънредни часове, понеже се отнасяше към работата най-сериозно…
— А-ха — шепне някой в ухото й, — ето че стигаме до най-важното.
Тя врътва глава и съзира Ханс Блумберг, архиваря, застанал точно зад нея, кимащ и усмихнат. Той се навежда напред и продължава да шепне:
— Бени беше любимец на началството, защото никога не искаше да му се плаща допълнително, нито питаше за повишение. И понеже печелеше толкова малко, това им даваше наготово силен аргумент: щом като звездата на вестника е с толкова нисък доход, не е ли справедливо и останалите да се задоволят със същото?
Аника слуша изненадана.
— Нарушил е тарифното споразумение? Защо?
— Срещу пет седмици платен отпуск всяка година, с пачаври в Тайланд плюс канелка с неговото име в кръчмата. Какво повече му трябва на човек?
Две по-възрастни жени пред тях с еднакви пуловери и подпухнали лица се обръщат и шъткат.
— Къде е бюрото на Бени? — шепне тя към архиваря.
— Елате с мен — отвръща също шепнешком той.
Напускат сивото човешко море и се качват на горния етаж.
— Единствен той, ако изключим шефа, имаше собствен кабинет — казва Ханс Блумберг и сочи къс, тесен коридор.
Аника върви след него и мигом усеща как стените приближават и се надвесват над главата й. Спира, поема дълбоко дъх и ги вижда такива, каквито са. Неподвижни. Отвратителните жълто-кафяви панели на облицовката зеят на местата, където са се разлепили.
Приближава боядисаната в кафяво врата на Бени Екланд и чука силно. За нейна изненада тя се отваря начаса.
— Да? Какво има? — Цивилен полицай е коленичил по средата на стаята. Оглежда я от горе до долу с раздразнение. Двамата униформени зад него отклоняват очи от чекмеджета и лавици. Аника отстъпва една крачка и усеща, че се изчервява.
— Извинете… Търсех… Питах се дали…
— Това е стаята на Бени Екланд — казва цивилният и продължава по-дружелюбно: — Вие трябва да сте Аника Бенгтзон? Онази, която беше в тунела с Бомбаджията?
Тя го гледа втренчено две-три секунди, докато обмисля възможността дали да не побегне, но кимва утвърдително. Чува ангелите да се настройват за песен някъде в подсъзнанието й. А, не, казва им тя, само не сега.