— Без да преувеличаваме нещата и така да плашим онези, които тепърва са решили да се захванат с политика — предупреждава София.
— Вие ли имате насрочена среща за демокрацията? — пита младият сервитьор, като оставя бирата върху купа хартия пред Томас.
Бърз като светкавица, той вдига чашата, но не съумява да предотврати попиването на кръга капчици върху предложението за изработване на по-ясни напътствия.
— Обажда се Крамне — продължава сервитьорът. — Помоли да ви предам, че не може да дойде. Бирата е трийсет и две крони.
И зачаква да му платят.
У Томас се надига гняв по няколко причини. Започва да капе през ръба, също като бирата върху ръцете и панталона му.
— Що за свинщина? — възкликва той. — Какво значи това?
София Гренборг изправя гръб и се обръща към келнера.
— Каза ли защо?
Младежът свива рамене и пристъпва нетърпеливо от крак на крак, докато чака да му платят.
— Само, че няма да успее и да ви уведомя. Каза също, че можете да слезете долу и да хапнете, ако искате той ще плати, когато ни посети следващия път.
Томас и София се споглеждат.
— Пер Крамне живее отгоре — пояснява сервитьорът и посочва с химикалка към тавана. — Пети етаж. През цялото време виси тук. Резервирали сме маса в ресторантската част, надолу по стълбичката, зад тоалетните.
Томас отброява точно трийсет и две крони от портфейла си, а после го прибира заедно с всичките хартии в чантата.
— Нямам време за вечеря казва той, — като се готви да стане.
Келнерът изчезва.
— Бихме могли да обсъдим това допитване — заявява София. — След като така и така сме дошли. И да видим дали не можем да опростим напътствията в случай на заплаха. Това е най-важно в края на краищата. Политиците трябва да се чувстват по-сигурни на своя пост, да знаят какво да правят при заплаха и опит за насилие.
— Отмених си тениса заради срещата — чува гласа си Томас. Звучи като на разочаровано дете.
— Аз пък часа по салса. Бихме могли поне да оставим правителството да ни плати една вечеря като компенсация.
Той се отпуска и усмихва в отговор.
13
Ане Снапхане диша тежко по стълбището с поглед устремен нагоре по извивките му. Те плавно преливат в овалните форми на стените. Стигнала е едва до втория етаж, а краката вече не я държат.
Спира на следващата площадка, като наднича през матираното стъкло към задния двор. В стария прозорец на Аника, в къщичката долу, свети. Толкова живописно е всичко и така сковано. Осъзнава, че й е трудно наново да свикне с градския живот както и че махмурлукът не е шега работа.
Вратата на Аника е висока като в църква, тежка като бетон. Чука предпазливо на нея децата току-що са си легнали.
— Влизай — шепне Аника, като отстъпва навътре в антрето. — Само да кажа лека нощ на Кале и веднага се връщам.
Ане се стоварва върху пейката в антрето, за да изуе твърде тесните си обувки. Долавя смеха на Аника и кикота на момчето, остава с връхната си дреха, докато челото не започва да я сърби под шапката. После влиза в дневната с всичките й гипсови труфила, тръшва се на дивана и обляга глава назад.
— Искаш ли кафе? — пита Аника, когато влиза в стаята с чиния ореховки в ръка.
Самата мисъл за кафе кара стомаха на Ане да се разбунтува.
— Нямаш ли малко вино?
Аника оставя чинията.
— Томас има — отвръща тя, — но си го къта като да е злато. Не пипай скъпите, че… — Кимва с глава към барчето.
Изведнъж й се вижда толкова лесно да стане. Ходилата на Ане почти не докосват пода, когато припва към стойката с бутилки. Обръща ги, чете етикетите.
— Вила Пучини — съобщава тя. — Струва осемдесет и две крони бутилката и е абсолютна фантазия. Можем ли да си го пийнем?
— Какво ни пречи? — отвръща Аника откъм антрето.
Ане обелва оловното фолио с обиграна ръка и вади тапата с такъв устрем, че виното плисва от гърлото на бутилката. Ръката й потръпва леко, докато взема кристална чаша от лавицата и налива тъмночервена течност. Вкусът е божествен — плътен и балансиран, при това здравословен. Гаврътва няколко големи глътки и пълни отново чашата, после връща бутилката изправена върху стойката. Сега присяда в края на дивана и придърпва масичка за чашата си. Животът вече е по-поносим.
Аника влиза в дневната и изпуска дъх. Всеки път след като децата си легнат, я обзема чувство, че от плещите и се стоварва огромна тежест. Няма защо да търчи насам-натам като побъркана, а забавянето на темпото означава, че всяко нещо застава на своето място. Мислите я връхлитат и тя отново усеща онази вътрешна празнота. Апартаментът става пустиня, из която се лута безцелно — облечен в гипс и орнаменти затвор.