Отпуска се в другия край на дивана, с безтегловно тяло и празна глава, дава си сметка, че й е студено. Прибира колене, за да се превърне в стегната топка, и поглежда приятелката си. И оттук вижда, че Ане е само нерви — опнати черти на лицето, трескав поглед, които търси начин да върне света на мястото му. Знае, че Ане няма да успее. За разлика от нея Аника е овладяла изкуството да се удържа, да се изключва, да чака търпеливо, докато нещата се уталожат отново.
Ане ликвидира виното на Томас с жадни глътки.
— Разбирам напълно твоето негодувание — казва тя на Аника, с устремен в нея поглед, докато оставя чашата. — Дори аз не си спомням коя беше Паула в Поп Фактъри.
Аника сочи към сладките, побутва с пръст няколко изпадали върху масата трохички и се пита дали ще може да хапне поне една. Предава се, обляга се назад и затваря очи.
— Трябва добре да преценявам в кои битки да хабя сили, иначе оставам без енергия. Започна ли да се разправям с Шюман, все едно си стрелям сама в краката. Не, този път благодаря.
— Уверявам те, че не би пожелала и моята работа — успокоява я Ане. — Това поне ти го гарантирам.
Двете остават известно време смълчани, заслушани в характерните звуци на къщата. Изпод бръмченето на минаващия отдолу автобус, в ъглите на помещението се надигат и спускат тъмни сенки.
— Трябва да хвърля един поглед на новините — нарушава мълчанието Аника и посяга към дистанционното. Сенките са разбягват със съскане.
Телевизорът примигва съживен и Ане замръзва на място.
— Новата моногамна пачавра на Мехмет е редакторка в новините на този канал — съобщава тя.
Аника кимва, без да отлепя поглед от екрана.
— Каза го вече. Задръж за момент.
Усилва звука. На фона на обичайната музикална тема говорителят прочита резюме на новините в безглаголни фрази: „Подозрение за убийство на журналист в Люлео; четири хиляди уволнения в «Ериксон»; ново предложение за библиотеките от Министерство на културата. Добър вечер, но най-напред Близкият изток, където атентатор самоубиец отне живота на деветима младежи пред кафене в Тел Авив…“
Аника намалява звука до тихо жужене.
— Мислиш ли, че е сериозна… работата между Мехмет и онази?
Ане отпива глътка вино и шумно преглъща.
— Започнала е да взема Миранда от детската градина — отговаря Ане с равен и крайно особен глас.
Аника мисли известно време, опитва се да прецени как ли се чувства човек в подобно положение.
— Не бих го понесла — заключава накрая. — Друга жена да ми гледа децата.
Чертите на Ане се опват.
— Нямам голям избор, нали?
— Искаш ли още деца?
Аника долавя крещящия подтекст на въпроса си. Сякаш го е задала с някакъв умисъл. Ане я поглежда изненадано и поклаща глава.
— Искам да бъда личност — заявява тя, — а не функция.
Аника вдига вежди.
— Точно в това е въпросът — казва тя. — Да станеш част от нещо по-голямо, нещо по-важно. Доброволно да се откажеш от свободата си заради другиго в нашата култура това не може да се случи по друг начин.
— Никога не съм разглеждала нещата в тази светлина — признава Ане и опъва поредна глътка. — Но понеже ги поставяш така, нека ти кажа, че точно това беше причината да отказвам съвместен живот с Мехмет. За мен е от жизнено значение да оставам насаме с мислите си, иначе пак ще откача.
Аника знае, че приятелката й е убедена в нейното абсолютно неведение; че няма ни най-малка представа за начина им на живот с Мехмет, за това колко прекрасно е вървяло всичко до момента, в които рухва най-неочаквано.
— Егоизмът в никакъв случай не те прави по-лоялна към самата теб — отбелязва Аника и в същия миг си дава сметка за това колко грубо звучат думите й. — Имам предвид, че ежедневно трябва да се оправяме с куп неща. Не само с децата, но също с работа, спорт и какво ли още не. Колко от нас си позволяват да запазват своята индивидуалност в работата? До каква степен щях да съм Аника Бенгтзон, ако играех в националния тим по хокей?
— Знаех си аз, че ненавистта ми към спортни журналисти не е безпричинна — мърмори Ане.