Аника си играе с водната чаша.
— Цял ден това се чудя. Допускам, че въпросният терорист се е появил отново и полицията иска да му намекне, че е наясно с това.
Ане въси вежди, а сетне лицето й се прояснява, следите от махмурлука изчезват.
— Не се ли целиш прекалено надалеч? — пита тя. — Може би се опитват да сплашат някого, който го познава. Стари приятели. Отправят предупреждение към политическите групировки, леви и десни, дето се борят един Бог знае срещу кого. Няма как да вникнеш в мотивите на полицията.
Аника сръбва малко вода, преглъща я с усилие и оставя чашата.
— Полицаят каза, че се е споразумял с офицера за връзки с пресата от военновъздушната база, което означава, че въпросът е обсъждан от военните, следователно трябва да са го планирали от известно време. Но защо точно сега и защо избраха мен?
— Не мога да ти кажа защо сега, но защо теб е повече от ясно, не стопляш ли? Колко са прочутите криминални репортери в шведския печат?
Аника мълчаливо обмисля казаното, а отдолу се разнася сирена на линейка.
— Ами ако всичко това има връзка с убийството на Бени Екланд? Има твърде много съвпадения.
— Нищо чудно. Ще пуснеш ли материал?
— Най-вероятно — отвръща тя с въздишка, — макар че всичко зависи от Шюман. Май му е дошло до гуша от мен.
— Може би по-скоро той на теб започва да ти идва до гуша — възразява Ане и си взема сладка.
Изражението на Аника остава непроницаемо. Прибира колене към брадичката и ги обгръща с ръце.
— Искам само да ме оставят да си върша работата.
14
Младият келнер сервира два джина с тоник, вдига чашите от кафе и коняк, сменя почти догорялата свещ и почиства пепелника.
— Кухнята затваря в десет, но барът работи до един, така че ако искате още нещо, обадете се.
Измъква се мълчешком по застланите с дебел килим стълби.
— Кой би допуснал, че тук може да има нещо подобно? — казва София с усмивка и разперва ръце.
Томас не успява да сдържи смеха си. Атмосферата в мазето на заведението е почти сюрреалистично ориенталска: стените и подът са покрити с няколко пласта килими, дебели и прашни, лъскави бронзови чинии са струпани в ъглите, върху ниски каменни подставки горят газени лампи. Двамата са сами, седнали един срещу друг в тежки кожени столове от двете страни на голяма дъбова маса. Таванът представлява поредица тухлени сводове и изглежда е строен още през седемнайсети век.
— Тия стари тухлени постройки крият множество тайни — казва Томас, притеснен от фъфленето си.
— Нали живееш в Кунгсхолмен? — пита София, като го наблюдава над ръба на чашата с джин.
Той кимва и отпива.
— Кахлена камина — започва Томас, — цял куп гипсови украси, скърцащи подове с паркет и всичко останало.
— Собствено жилище?
— От скоро. Купихме го миналата година. Ами ти?
София пали ментолова цигара, вдишва никотина и изпуска дим на малки колелца.
— Йостермалм — съобщава тя. — Семейството ми притежава жилищна сграда там.
Томас вдига вежди впечатлен. Тя свежда поглед и се усмихва.
— Наша е от много поколения. Моето жилище е малко — само три стаи. Другите членове на фамилията имат по-голяма нужда от представителните помещения.
Взема шепа от фъстъците, които са оставени на масата.
— Сама ли живееш?
— Със Сокс, котаракът ми. Кръстен е на Клинтъновата котка, нали си спомняш…
Той се изсмива високо.
— Разбира се, Сокс от Белия дом.
— Имаш ли семейство? — пита тя, като вади цигарата от уста.
Томас отблъсва стола малко назад.
— Аха — заявява щастливо той, скръстил ръце на корема. Жена, две деца. Обаче си нямаме котарак…
Смеят се.
— Жена ти работи ли? — пита София и отпива.
Той въздъхва дълбоко.
— Прекалено много.
Тя се усмихва и пали нова цигара. Мълчанието помежду им едрее като нежна позлатена корона на дърво, пълна с обещание, тръпнещи листя и слънчева светлина. Всичко е сладост и светлина в това тяхно ориенталско мазе.
— Остана си за по-дълго у дома миналата зима — казва той със сериозен тон. — Беше великолепно. Добре за децата, добре и за мен. Добре даже за апартамента; обновихме кухнята и дори съумявахме да я поддържаме чиста.
София се обляга назад и скръства ръце. Той забелязва погледа, които тя му отправя, и осъзнава ефекта от казаното.