— Няма начин да е той, нали?
— По това време е бил на топло, пиян като талпа. От пет часа вчера следобед. В седем сутринта го закарали в Буден да доизтрезнее.
— Това се казва алиби — отбелязва Аника. Мога ли да ви помогна по някакъв начин? Търсите ли нещо по-специално, към което да привлечем вниманието на хората с вестника?
— Последният, които е видял момчето живо, е шофьорът на късния автобус до Свартьостаден, който пристига на последната спирка в десет и нещо. Според предварителния доклад момчето е умряло малко след този час, така че ако някои го е забелязал около това време, бихме желали да се свърже с нас.
— А шофьорът разпитан ли е вече?
Сууп въздъхва дълбоко.
— Не само той. Разпитани са и всички пътници. Ще го пипнем тоя мръсник.
Хрумва и неочаквана мисъл.
— Казахте в стаята му. А как е проникнал убиецът там?
— Няма следи от взлом.
Аника размишлява, налага си да се изолира от чувството за вина, да го остави далеч зад себе си, но разбира, че е безполезно. Известно й е колко малко могат да повлияят адреналинът и волята върху една гузна съвест.
— Значи може и сам да го е пуснал отбелязва тя. — Може да го е познавал.
— Или пък убиецът е проникнал незабелязано и го е причакал в тъмното. Ключалката на входната врата е направо безполезна. При по-силно дръпване се отваря без проблем.
Аника прави опит да мисли логично и ясно, неповлияна от фамилиарния тон на инспектора.
— Какво да напиша? Мога ли да спомена това?
В гласа на полицая започва да се долавя умора.
— Пишете каквото намерите за добре. — И затваря.
Аника остава със слушалка в ръка, загледана в списъка с въпроси за Рагнвалд в бележника си.
Едва отпуска слушалката на място и телефонът звъни пак. Вътрешна линия. Аника едва не подскача.
— Би ли дошла при мен? — чува гласа на Андерс Шюман.
Тя не помръдва, парализирана, напряга сили да се върне в действителността. Погледът и се плъзга по неразборията върху бюрото, химикалки и бележници, вестници и разпечатки, цял куп други неща. Хваща се за ръба на бюрото и го стисва с все сила.
Тя е виновна, Господи, тя накара момчето да проговори.
Поне отчасти е отговорна за станалото; собствената и амбиция се оказва решаваща за съдбата на това момче.
Толкова съжалявам, прости ми.
И постепенно се отпуска, натискът върху гърдите отслабва, спазмите на ръцете спират, усеща болка в пръстите и дланта си.
Трябва да поговоря с майка му. Не сега, по-късно.
Има бъдеще, утре е нов ден, а след него идват други, стига само тя да го приеме за себе си.
Ако седиш достатъчно дълго на брега на реката, рано или късно труповете на твоите врагове ще минат покрай теб.
Тя изпуска ридание, усмихва се при спомена за китайската поговорка, която Ане Снапхане често повтаря.
Не умираш наистина, само така се чувстваш.
Главният редактор стои до прозореца с разпечатка в ръка, забил поглед в руското посолство. Аника поглежда голямата маса — поне е махнал любимите си графици и диаграми за тиражите.
— Седни — обръща се той към нея и сочи стол с ръка.
Тя сяда, но се чувства крайно неудобно.
— Прочетох черновата ти за Рагнвалд и разбирам какво имаш предвид, като казваш, че това не е статия, а само идея.
Аника кръстосва ръце и крака. След това, съзнала, че позата е твърде отбранителна, прави опит да се отпусне, като ги изпъва.
— А статията за Бени Екланд намирам неубедителна. Недоказаните ти предположения я правят доста неуместна.
Тя не е в състояние повече да устои на изкушението да скръсти ръце.
— Какво имаш предвид?
Шюман се протяга назад, а ризата му излиза над колана при пъпа.
— Мисля, че напоследък използваш прекалено свободно термина тероризъм. Не всички престъпници са терористи и не всяко насилие е тероризъм. Трябва да се съобразяваме с контекста и дистанцията в нашите публикации, без да се увличаме по сензации и гръмки фрази. Тях трябва да пазим за истински значимите събития, които могат да настъпят и по-скоро, отколкото си мислим…