Аника затваря отново очи, а после го поглежда.
— Какво искаш да кажеш с това МИ?
Той я поглежда изненадан.
— Какво ти става? Само питам дали си ми изпила виното. Пазех го за утре.
Тя става.
— Лягам си.
— Сега пък какво?
Томас протяга ръце, както седи върху софата, а тя му обръща гръб и напуска дневната.
— За Бога, Анки. Върни се. Обичам те. Ела седни до мен.
Спира пред прага. Томас става, доближава и я обгръща през раменете. Тя усеща тежестта на ръцете, отпуснали длани върху гърдите й.
— Аника — шепне Томас, — седни. Та ти не си докоснала виното.
Тя не успява да удържи жално ридание.
— Да ти разкажа ли какво свърших днес на работа? — започва въодушевено той, като я дърпа назад към дивана, кара я да седне и сам се настанява до нея, прегръща я. Аника свира нос в подмишницата му, долавя аромат на дезодорант и сапун.
— Какво? — измърморва тя в ребрата му.
— Направих страхотна презентация на програмата от името на цялата работна група.
Тя остава неподвижна, очаква продължение.
— Ами ти? — проговаря мъжът й най-накрая.
— Нищо особено — шепне Аника.
Събота, 14 ноември
20
Останал без дъх, мъжът върви колебливо по Линейгатан към брега на Фюрис. Притиска лявата ръка към стомаха, а дясната държи вдигната, за да пази ухото си. Лицето му е изкривено в слаба гримаса, но не от болката, а по-скоро заради прилива на носталгия, която пътуването с влака е предизвикала у него. Беззащитен е — спомените нахлуват, гърмят в главата, разбиват се в съзнанието като морска вълна, нарушават покоя на тинята, лежала толкова от отдавна на дъното, че е забравил за съществуването й. И сега всичко се завръща, образи и ухания, звуци, съвсем безобидни, докато са били потънали в забрава сред останалите глупости. Но сега пеят, скандират и нареждат така гръмко, че той не успява да чуе собствените си мисли.
Озовава се с взор вдигнат към един прозорец от втория етаж на студентското общежитие. Украсен е с коледна звезда, а на перваза има малко цвете. Те са отново там — момичетата, които бе имал зад прозореца с металните решетки преди три и половина десетилетия, неговите първи жени; усеща отново бирения им дъх, изчервява се заради собствената си свенлива непохватност.
Бе като поразен. Толкова странен свят. Каква наивна почуда пред неговите мащаби и възможности. Какво горчиво разочарование от неговите ограничения, хлопнали пред лицето му като гигантски двери.
Воят на звуците навява самота. Усеща течението откъм пода, вижда плъха, които се е вторачил в него от перваза на прозореца в оная мразовита утрин, същия перваз. Вижда го в друга светлина, под заскрежената вътрешна страна на стъклото, одеялото, което е взел със себе си, за да му напомня за майка му, онова хубавото, в което са втъкани бебешката му дрешка и стара нейна фуста.
— Нося си я от Шексхолм — казва тогава тя и му дава да докосне фината тъкан с детски пръстчета, а той долавя силата на родния й край, на майчината родна стряха, и усеща страховитото й чувство за загуба.
Изсумтява. Прекалено сложно е. Как ли ще се справи?
Задачата. Досега не се е провалял и няма да започва тепърва, особено когато става дума за близките му. Само те са му останали.
Обръща гръб на общежитието, като държи под око прозореца възможно най-дълго, докато накрая го оставя да изчезне от погледа му. Повече няма да го види.
Прави няколко несигурни крачки по Свартбексгатан. Шумът поутихва, диша се по-леко. Постепенно всичко наоколо се успокоява. Не си спомня това място, потънало в комерсиалната атмосфера на Коледа. В края на шейсетте сигурно е изглеждало съвършено различно. Изправя гръб и сваля длан от ухото, допуска действителността до себе си. Полуголи, безглави манекени от пластмаса умоляват и примамват от витрините, пълни със задвижвани от батерии китайски играчки, проблясващи светещи влакна, омотали домашни халати и копринени вратовръзки, безжични електрически уреди: зареждаш и ползваш, зареждаш и ползваш.
Отмята нагоре глава, за да се спаси от витрините, и съзира изкуствена елхова гирлянда, провесена над цялата улица. Завива надясно, през реката и нагоре, към университета.
Спира, за да си поеме дъх, и чува грохота на оня звяр, наречен потребителско общество, да кънти зад гърба му като водопад.