Отваря очи с въздишка. Стъмнило се е и е уморен. Скоро трябва да си пие лекарството. До мотела има доста път, а трябва и да открие нужния автобус. Анонимни стаи в многолюдни райони, никакви таксита.
Тръгва пеша назад, към Централна гара, притиснал едната ръка към стомаха, а другата виси покрай тялото.
Знае, че е почти невидим.
Понеделник, 16 ноември
21
През нощта се е заоблачило. Аника излиза през вратата, хванала децата за ръце, свита под едно небе, прихлупило като оловно покривите. Потреперва и превива гръб заради студа.
— Пеша ли, мами? Защо не вземем автобуса? С тате винаги се качваме.
Вземат номер четирийсет за две спирки от Шеелегатан до Флеминггатан.
След като безпроблемно доставя двете пратки, тя е отново на улицата с празен ум и сърце. Смятала е да стигне пеша до вестника, но въздухът не й достига и няма сила, която да я накара да шляпа през гадната киша чак до Мариберг, така че се качва на друг автобус. Взема си обичайните две чаши кафе, преди да се отправи към стаичката и затвори внимателно вратата, за да установи, че машината вероятно е повредена, кафето е съвсем хладко.
Без да се помайва, сяда и написва трезва и ясна статия за нападението над F 21, като се позовава на вече известни факти и получената от полицията нова информация относно заподозряното лице: потенциалния терорист, който се подвизава под името Рагнвалд, и неговия малък другар.
Намръщена прочита текста, а липсата на кофеин напомня упорито за себе си. Рехаво е, но няма как. Шюман иска твърдо установени факти, а не лирични отклонения за безвъзвратно отминали времена, както и за мъж, който навярно също вече го няма.
Изправя се с натежали крайници и намерение да изнамери отнякъде кафе, когато телефонът звънва. На дисплея се изписва, че е Томас. Застива колебливо, а телефонът жужи насреща й.
— Довечера ще закъснея — съобщава той. Думите са познати, очаквани, но този път прозвучават някак напрегнато, а не с безразличие, както обикновено.
— Защо? — пита тя, отправила невиждащ поглед през стъклото на стаичката.
— Среща на работната група — отговаря той по познатия сценарий. — Знам, че ми е ред да взема децата, но ти не би ли могла?
Сяда и вдига крака върху бюрото, устремила поглед през процепа между завесите към безличното помещение на новините, към настъпващия срещу й безкраен ден, докато погледът й спира върху будката на чистача.
— Добре, ще ги взема. Нещо извънредно ли?
Отговорът закъснява съвсем мъничко и прозвучава съвсем мъничко по-високо.
— Не, нищо особено. Защо питаш?
Тя се вслушва в последвалото мълчание.
— Кажи ми какво става — нарежда с равен глас.
Когато проговаря отново, гласът на Томас е неспокоен.
— Някаква жена ми се обади преди около час. Попълнили с мъжа и моя въпросник още през пролетта. И двамата били съветници от Центристката партия, а сега мъжът починал. Оттогава съм постоянно на телефона — мъча се да събера групата…
Аника слуша мълчаливо, а напрегнатото дишане на Томас кара линията лекичко да пулсира.
— Защо й е трябвало да ти го съобщава?
— Заради програмата. Запазили листовките, които сме им пратили във връзка със заплахите към политици, а там моето име е дадено за връзка. Тя смята, че съпругът и е убит.
Краката на Аника тупват връз пода.
— И какво я кара да мисли така?
Томас въздъхва дълбоко.
— Аника, не знам дали мога да…
— Просто ми кажи какво е станало. — Говори му с тона, който използва, когато се мъчи да успокои разбеснелите се деца.
Поредна въздишка.
— Добре. Мъжът й е застрелян в главата, както си седял в креслото, със собствената му карабина от гражданската отбрана. Проблемът е в това, че креслото било нейното — той никога не сядал в него. Ако е искал да се застреля, щял е да го стори в собственото си кресло.
Аника шари по бюрото за химикалка.
— Къде живее?
— Мислиш ли, че може да е убит? Какво ли ще направят с програмата? Дали няма да ни закрият? Ако си помислят, че по някакъв начин сме допринесли…
— Къде живее жената?
Той млъква. Враждебен и изненадан, гласът му я удря в ушите.
— А?
Аника хапе химикалката, поколебава се и чука с нея по зъбите.