— Прозвуча някак тъпо. Умрял е човек, а ти се тревожиш за работата си.
Отговорът долита бърз като мълния.
— А какво правиш ти, щом стане убийство? Почваш да се оплакваш от шефовете и жалките си колеги.
Химикалката застива, после ляга върху бюрото, а в лявото и ухо прозвучава тракване. Дали не й е затворил?
— Край Йостхамар съобщава Томас. — Селце в северната част на Упланд. Фермери. Не знам колко ще закъснея — зависи какво ще решим и, разбира се, какво ще каже полицията.
Не обръща внимание на обидата му.
— Ти говори ли вече с полицията?
— Отначало решили, че е самоубийство, но след казаното от жената започват да дълбаят по-надълбоко.
Аника връща крака върху бюрото.
— Дори да е убит — казва тя, — това не означава непременно, че е станало, понеже е политик, ако схващаш мисълта ми. Може да е имал дългове или незаконни деца, да е наркозависим и какво ли още не.
— Знам — казва Томас рязко. — Не ме чакай.
— Между другото — казва Аника на завесите, — как й е името?
Кратка, жужаща пауза.
— Чие име?
— На жената, естествено. Тази, дето ти се е обадила.
— Не искам да се забъркваш в това.
След кратка, напрегната пауза Аника капитулира.
— Нищо не заплашва работата ти — казва тя. — Ако са го убили, програмата ти става още по-актуална. Ако някой ще го отнесе, това са политиците, понеже е трябвало да се заемат с твоята работа много по-отрано. С малко късмет, може и да предотвратиш подобни инциденти занапред.
— Така ли мислиш?
— Този път не сте вие лошите, повярвай ми. И не забравяй ако аз отразявам случая, само ще спечелиш.
Томас мълчи. Аника долавя дишането му.
— Гунел Сандстрьом — казва той накрая. — Името на съпруга е Курт.
22
Томас затваря с избили капки пот по челото. За малко да се издаде.
Когато Аника попита „как й е името“, на езика му беше това на София Гренборг; видя лъскавата й коса, усмихнатите очи, долови почукването на токчетата, аромата на парфюма й.
За малко, казва си той, без да осъзнава какво точно има предвид. Наясно е само, че нещо е избухнало в пламъци, нещо се е случило, започнал е някакъв процес, който не знае дали ще може да контролира, но и който няма сили да спре.
София Гренборг с нейния апартамент в Йостермалм, в семейната й сграда.
През ума му минава мисълта, че майка му би я харесала. Всъщност тя не се различава кой знае колко от Елеонор. Не по външен вид — Елеонор е висока и суха, докато София е ниска и дребна, но все пак имат нещо общо — излъчване, сериозност, нещо особено привлекателно, което липсва у Аника. Веднъж бе чул жена си да казва, че Елеонор е от типа хора, за които човек не би имал нищо против да са му в къщата. Има нещо вярно. Елеонор и София са като у дома си из офиси и заседателни зали, лъскави салони и барове на международни хотели. Аника е странно непохватна в подобна обстановка, дрехите и висват по нея повече от обикновено, добива вид на човек, който се чувства неудобно в собствената си кожа. Където и да отидат, тя се интересува единствено от местните хора, настоява да се хранят в същите заведения като тях и не проявява никакво влечение към изисканата култура или разговорите около плувния басейн на хотела.
Прокашля се няколко пъти, а сетне вдига телефона, за да набере директния номер на София във Федерацията на областните управи.
— Става — казва той. — С удоволствие ще мина край джазклуба след съвещанието.
Аника взема една от редакционните коли, оборудвани със специални зимни гуми в очакване на заледените тесни пътища в северната част на Упланд. Радиото е настроено на една от развлекателните станции.
За четвърт час успява да пропълзи около седемстотин метра по задръстената магистрала и ядосана от вдигащата адреналина попмузика, превключва на Р2. Новините на сърбохърватски се сменят със същите на арабски, а след това на някакъв език, който май е сомалийски. Вслушва се в ритъма на чуждите езици, опитва да долови познати думи, различава наименования на страни, места и президенти.
Движението се отпушва след пътния възел Йерва, а когато отминава разклона за летище Арланда, колоната видимо изтънява. Държи педала натиснат през целия път до Упсала, а после завива надясно, към Йостхамар.
Селскостопанският ландшафт на Руслаген се разпростира от двете й страни — тъмнокафява почва на замръзнали ивици, застроени островчета, фермерски къщи, боядисани в ръждивочервеникав цвят, и белосани плевни. Непознати селища преминават край нея, места с училища и супер маркети, със здравни центрове в мъглявината, павилиони за бързо хранене с щамповани завеси от IKEA, тук-там по някоя коледна гирлянда. Сивкава светлина заобля острите очертания на околността и тя включва чистачките.