Паркингът е напред и вдясно, отвъд автобусните спирки. Голите й длани, притиснали лаптопа, бързо замръзват. Звукът от собствените й стъпки по леда наподобява дрънчене на счупено стъкло и това я кара да бъде предпазлива. Докато крачи бързо, усеща как страхът и съмненията я изоставят. Тя е устремена напред — има си цел.
Колата е последна в редицата. Почиства снега от регистрационния номер, за да се убеди, че е именно нейната.
Мракът се спуска неимоверно бавно, за да измести един ден, който така и не е настъпил напълно. Снеговалежът размазва силуетите на недораслите борчета, засадени около паркинга. Навежда се, за да надникне през предното стъкло.
Люлео, Люлео, накъде беше Люлео?
По средата на дълъг мост, който води в града, снеговалежът най-неочаквано намалява, за да покаже замръзналата отдолу река. Носещата конструкция на съоръжението се надига и спуска като вълни от двете й страни, докато кара напред. Градът изпълзява постепенно из недрата на снежната вихрушка, а от дясната й страна се извисяват към небето мрачни промишлени скелети.
Стоманолеярните и рудното пристанище, казва си тя.
Сградите започват да я наобикалят и реакцията й е мигновена — дежа вю от детските години. Люлео е нещо като арктическа версия на Катринехолм — само че по-студен, по-сив, по-самотен. Постройките са ниски, в разнообразни цветове, изградени от циментови блокчета, стомана и тухлен панел. Улиците са широки, а трафикът рехав. Хотел „Сити“ е лесен за намиране — на главната улица, точно до Общината. Пред входа му има свободни места за паркиране, установява тя с изненада.
Стаята й гледа към театъра и Стадсвикен — непривично безцветна картина, в която оловните, сиви води на реката поглъщат всяка светлина. Загърбва прозореца и подпира лаптопа на вратата към банята, измъква четката за зъби и дрехите си от сака. Сяда пред масата и се свързва по телефона в стаята с редакцията на Норландски новини. Минават почти две минути, преди да се обади недружелюбен мъжки глас.
— Мога ли да говоря с Бени Екланд, моля? — промълвя Аника и отново хвърля поглед през прозореца. Вече е съвсем тъмно. Известно време слуша приглушените звуци по линията.
— Ало? — казва тя. — Бени Екланд ли е? Ало?
— Ало? — тихо отговаря някаква жена.
— Казвам се Аника Бенгтзон. Имам среща с Бени Екланд тази седмица — добавя, докато рови в чантата си за химикалка.
— Значи нищо не знаете? — констатира жената.
— Какво да знам? — пита Аника и рови из бележките си.
— Бени е мъртъв. Едва тази сутрин разбрахме.
За малко да се изсмее от шока, но бързо схваща, че няма нищо смешно, и се ядосва.
— Какво искате да кажете?
— Не знаем как точно се е случило — преглъща жената. — Станала е някаква злополука. Всички в редакцията сме като попарени.
Аника застива в стола с бележките в едната ръка, слушалка и химикалка в другата и се взира в отражението си върху стъклото на прозореца. Струва й се, че витае из въздуха.
— Ало? — обажда се жената. — Искате ли да говорите с някои друг?
— С-с-съжалявам — отронва Аника и преглъща. — Как е станало?
— Нямам представа — почти изплаква жената. — Трябва да се обадя на още две-три места и приключваме за днес. Такъв ужасен ден, такъв ужасен…
Линията отново замлъква. Аника отпуска слушалката, присяда на леглото и усеща внезапен пристъп на гадене. Забелязва телефонен указател върху едно от нощните шкафчета. Грабва го, открива номера на местната полиция и се свързва.
— А, журналистът — казва дежурния, след като Аника пита какво се е случило на Бени Екланд. — Станало е някъде в Свартьостаден. Свързвам ви със Сууп от криминалния.
Тя чака с ръка на очите, докато я прехвърлят, слуша свойствените за хотела шумове: вода се стича по зазидана в стената тръба, отвън трополи вентилатор, сексуални стенания от телевизора в съседната стая.
Инспектор Сууп от криминалния отдел звучи като човек, отдавна стигнал оня предел на възрастта и опита, отвъд които твърде малко неща са в състояние да го смутят истински.
— Лоша работа — съобщава той с дълбока въздишка. — Сигурно съм се чувал с Екланд всеки ден през последните двайсет години. Винаги дебнеше до телефона като куче за кокал. Все имаше нещо, за което иска да научи повече, да изясни някой детайл, за който не можем да му дадем информация, а той много добре го знае. „Виж какво, Сууп, започваше обикновено, нещо не ми е ясна тази работа, какво значи това или онова, или какви ги вършите по цял ден всички там, освен ако не си бъркате с палци отзад…“ — Инспекторът хихика тъжно.