— Трябваше да дам едни материали на Бени; щяхме да обсъдим някои неща.
Този път реакцията е мигновена.
— В замяна на какво?
— Пуснете ме да вляза и ще поговорим за това.
След три секунди на електростатично колебание бравата забръмчава и Аника отваря вратата. Обгръща я топъл, пропит от мирис на хартия въздух. Тя примигва, за да се нагоди към слабата зеленикава светлина, и пуска вратата да щракне зад гърба й. Стълбата нагоре към дежурната зала е разположена вляво от входа; покрита е със сивкав линолеум, а ръбовете на стъпалата са облечени в гума.
Огромен мъж с измъкната от колана риза я посреща при копирната машина. Лицето му е поруменяло, а очите са болезнено зачервени.
— Наистина много съжалявам — започва Аника, като протяга ръка. — Бени Екланд е легенда дори в Стокхолм.
Мъжът поема ръката и кимва. Представя се с името Пеккари, отговорник за нощната смяна.
— Той можеше да получи работа във всеки столичен вестник, когато пожелае. Но отхвърли всички предложения. Тук си му беше най-добре.
Аника опитва да се усмихне като компенсация за малката си лъжа.
— И аз така съм чувала — промърморва тя.
— Искате ли кафе?
Тя следва Пеккари до стаята за почивка: малка, лишена от прозорци килия, с миниатюрен кухненски бокс.
— Вие сте онази от тунела, нали? — пита мъжът, убеден в правотата си.
Аника кимва леко и съблича палтото, докато той налива гъста като катран течност в две недомити чаши.
— Та за какво сте щели да говорите? — пита Пеккари, като и подава захар.
Тя отказва с жест.
— Напоследък пиша доста за тероризма. Миналата седмица разговарях с Бени за нападението над F 21 и той сподели, че бил по следите на нещо ново и голямо истинската история за случилото се.
Редакторът оставя купичката захар на масата и започва да ровичка с никотинови пръсти из бучките.
— Пуснахме този материал в петък — съобщава той.
Аника е смаяна. Не е забелязала нищо свързано с нови разкрития по случая в която и да било медия.
Пеккари цопва три бучки захар в чашата.
— Знам какво си мислите — заявява той. — Само че вие сте в едно от най-големите издания и нямате представа какво е положението в локалните. Агенциите мислят само за Стокхолм. Ако ги питаш тях, нашите материали струват по-малко и от миша пръдня.
Не е така, казва си тя, зависи от материала. Прогонва тази мисъл и свежда поглед към скута си.
— Лично аз започнах в Катринехолмска поща — съобщава Аника, — така че картинката ми е напълно ясна.
Мъжът я гледа втренчено с широко отворени очи.
— Тогава познавате Маке?
— Спортния ли? Разбира се, че го познавам. Той е цяла институция.
Неспасяем алкохолик още по мое време, добавя Аника наум и се усмихва към Пеккари.
— Какво носите за Екланд? — пита мъжагата и сръбва от кафето.
— Някои исторически справки — бързо отговоря тя. — Главно архивни материали от седемдесетте, снимки и текстове.
— Сигурно ги има в интернет — отбелязва Пеккари.
— Не и тези.
— Значи не сте опитвали да му откраднете историята?
Очите на мъжа я гледат втренчено над ръба на чашата, но тя посреща уверено техния поглед.
— Аз притежавам множество полезни качества — казва тя, — но четенето на мисли не е сред тях. Бени ме потърси. Иначе откъде бих могла да знам с какво се е захванал?
Редакторът си взема нова бучка захар и я засмуква, потъва в размисъл, докато отпива от кафето.
— Права сте — заключава той след шумно сръбване. — Какво ви трябва?
— Съдействие, за да получа статиите на Бени, свързани с тероризма.
— Вървете долу в архива и говорете с Ханс.
Всеки редакционен архив в Швеция е подобен на този, казва си тя, а Ханс Блумберг изглежда досущ като останалите си колеги. Прашно човече в сива жилетка, с очилца и лимба над челото. Дори дъската му за съобщения е съвсем предсказуема: детска рисунка на жълт динозавър, крещящ надпис „Защо не съм БОГАТ вместо КРАСИВ?“ и календар, с които отброява дните до някаква неназована цел, и надпис „ОЩЕ МАЛКО ОСТАВА!“.
— Бени беше инат копеле — съобщава архиварят, докато се отпуска тежко в стола пред компютъра си. — По-лош и от муле. Не отстъпва ни на косъм, като си науми нещо. Пишеше повече от всички репортери, които съм срещал. В някои случаи за сметка на качеството. Познавате ли такива колеги?